Ловът на „Червения октомври“
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловът на „Червения октомври“». Краткое содержание книги:
Старшината беше потресен, когато научи, че плановете за потапяне ще бъдат изготвени от един офицер. Когато сподели това с главния електротехник, той не му обърна голямо внимание. В края на краищата, отбеляза той, най-интересно беше управлението на подводницата, а офицерите можеха да правят това само в Ню Лондон. След това единственото, което трябваше да направят, беше да се разхождат и да се надуват. Така беше, съгласи се старшината кормчия, но щяха ли да се справят? Ако не, реши електротехникът, те щяха да вземат нещата в свои ръце, нали за това бяха старшините — да предпазват офицерите от грешки. След това те добродушно поспориха кой щеше да бъде старшина на лодката. Двамата мъже имаха почти еднакъв опит и продължителност на службата.
Подводницата от ВМС на САЩ „Етън Алън“ излезе за последен път в открито море в двадесет и три часа и четиридесет и пет минути. Никакъв влекач не й помогна да се отдели от дока. Шкиперът ловко я отдалечи от него с внимателно управление на двигателите, на което старшината кормчия можеше само да се възхити. Той беше служил с шкипера и преди на „Скипджек“ и „Уил Роджърс“. „Никакви влекачи, нищо…“ — беше казал по-късно на своя съсед по койка. „Старецът си знае работата.“ След час бяха минали Вирджиния Кейпс и бяха готови за потапяне. След десет минути вече бяха изчезнали. Под водата, при курс едно-едно-нула, малкият екипаж от офицери и старшини започна да върши привичните дейности по управлението на тяхната стара ядрена подводница, макар и с недостиг на хора. „Етън Алън“ отговаряше послушно на заповедите им и се движеше с дванадесет възела без старата й машинария да вдига почти никакъв шум.
ЕДИНАДЕСЕТИ ДЕН
13 декември, понеделник
На борда на „Тъндърболт“ А-10
Това беше много по-забавно, отколкото да караш някой DC-9. Майор Анди Ричардсън беше прекарал повече от десет хиляди часа в тях и само около шестстотин в своя щурмови изтребител „Тъндърболт“ II А-10, но той определено предпочиташе по-малкия от двата двумоторни самолета. Ричардсън принадлежеше към 175-а тактическа група изтребители от ВВС на Националната гвардия в Мериленд. По принцип неговата ескадрила излиташе от малко летище източно от Балтимор. Но когато преди два дни неговото поделение беше попълнено, 175-а и още шест групи от Националната гвардия и резервни части бяха претъпкали вече оживената база за стратегическо авиационно командване при военновъздушната база Лоринг в Мейн. Бяха излетели в полунощ и бяха заредили само преди половин час във въздуха на хиляда мили над Северноатлантическия океан. Сега Ричардсън и неговата група от четири самолета се плъзгаха с четиристотин възела на тридесет метра над черните води.
На сто мили зад четирите изтребителя следваха деветдесет самолета, които летяха на девет хиляди метра, и това определено щеше да заприлича на руснаците на основното направление на удар — масирана атака на въоръжени тактически изтребители. Точно това си и беше, но в същото време и не беше. Истинската мисия щеше да изпълни нисколетящият екип от четири самолета.
Ричардсън обичаше самолета А-10. Хората, които летяха на него, го наричаха галено Африканския глиган или само Глигана. Почти всички тактически самолети имаха обтекаеми силуети, които им бяха дадени заради нуждата от скорост и маневреност при битка. Но не и на Глигана, който беше може би най-грозният самолет, създаван някога за американските ВВС. Двата турбовентилаторни мотора висяха сякаш поставени допълнително на двурулната опашка, която също бе отживелица от тридесетте години. Нейните подобни на дебели плочи крила нямаха и следа от положителна стреловидност и бяха извити в средата заради тромавия колесник. Долната страна на крилата беше осеяна с множество скоби за снаряди, а фюзелажът беше изграден около главното оръдие на самолета — GAU-8, тридесетмилиметрово ротационно оръдие, изработено специално за унищожаване на руски танкове.
За тази мисия самолетът на Ричардсън носеше пълен товар снаряди от обеднен уран за оръдията „Авенджър“, две касетъчни бомби „Рокай“ и допълнително противотанково въоръжение. Точно под фюзелажа беше контейнерът с апаратурата за полет на ниска височина и нощен инфрачервен прицел (ПНСНИП); всички останали точки за окачване на оръжие, с изключение на една, бяха заети от резервоари с гориво.
175-а беше първата ескадрила от Националната гвардия, която беше получила ПНСНИП. Това беше комплект от електронни и оптични системи, които даваха възможност на Глигана да вижда през нощта, докато търси цели от минимална височина. Правеха нощта ден и така мисията ставаше по-малко рискована. Освен това всеки ПНСНИП беше с малки размери и, за разлика от артилерийските снаряди и „Рокай“ тази вечер щеше да бъде използван.