Ловът на „Червения октомври“
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловът на „Червения октомври“». Краткое содержание книги:
Печкин кимна. Американските доктори се мислят за богове, каза си той наум.
Джеймсън, зает с данните от анализа на кръвта, не обърна внимание на проповедта.
— Господа, можете ли да ни кажете на каква подводница е служил?
— Не — отвърна веднага Печкин.
— Какво мислиш, Джейми?
— Намаляването на белите кръвни телца и някои от другите белези са признак на радиационно облъчване. Общите симптоми на евентуално облъчване биха били замаскирани от хипотермията, която е на преден план. — Изведнъж Джеймсън се обърна към руснаците. — Господа, трябва да знаем това — той на ядрена подводница ли е бил?
— Да — отговори Смирнов, — той беше на ядрена подводница.
— Джейми, занеси дрехите му на радиолог. Накарай ги да проверят копчетата, всичко метално, за признаци на заразяване.
— Добре. — Джеймсън отиде да вземе нещата на пациента си.
— Може ли и ние да вземем участие в това? — попита Смирнов.
— Да, сър — отговори Тейт, като се чудеше що за хора бяха тези. Явно човекът беше от ядрена подводница, така ли? Защо не му бяха казали веднага? Не искаха ли той да се възстанови?
Печкин също размишляваше върху значението на това. Те не знаеха ли, че той е от ядрена подводница? Разбира се, той се опитваше да накара Смирнов да се изпусне, че мъжът е бил на подводница, която носи ракети. Те се опитваха да прикрият целта си с тази история за заразяването. Нищо, което би навредило на пациента, но нещо, което би объркало техните класови врагове. Хитро. Той винаги беше смятал, че американците са хитри. А от него се очакваше да докладва в посолството до един час. Да докладва какво? Откъде можеше да знае кой е морякът?
Военноморска корабостроителница Норфолк
Подводницата от американските ВМС „Етън Алън“ беше почти накрая на жизнения си път. Произведена през 1962 година, тя беше служила на своите екипажи и на своята страна повече от двадесет години, носейки балистичните ракети с морско базиране „Поларис“ в безкрайни патрули през мрачни морета. Сега тя беше толкова стара, че можеше да гласува, а това беше много за една подводница. Нейните ракетни тръби бяха напълнени с баласт и запечатани преди месеци. Тя имаше само символичен поддържащ екипаж, докато бюрократите в Пентагона спореха за нейното бъдеще. Беше обсъждана сложна система за подмяна на ракетите, за да стане тя годна да носи SSGN, като новите руски „Оскар“. Решено беше, че това е прекалено скъпо. Технологията на „Етън Алън“ беше едно поколение по-стара. Нейният реактор S5W беше прекалено остарял, за да бъде използван още дълго. Ядрената радиация беше бомбардирала металния съд и неговите вътрешни системи с милиони неутрони. Неотдавнашният преглед на специално демонтираните за изследване части беше показал, че с течение на времето металът се беше променил и беше станал опасно чуплив. Системата имаше още най-много три години полезен живот. А нов реактор би бил прекалено скъп. „Етън Алън“ беше обречена от старостта си.
Поддържащият екипаж беше съставен от членове на екипажа от последното й плаване, главно хора на възраст, които очакваха пенсиониране, и младежи, които се нуждаеха от натрупване на опит в ремонтирането на подводници. „Етън Алън“ все още можеше да служи като школа. Особено като школа за ремонти, тъй като голяма част от съоръженията й бяха износени.
Адмирал Галъри беше пристигнал на подводницата рано тази сутрин. Старшините бяха решили, че това е особено лошо предзнаменование. Той беше нейният първи командир преди много години, а адмиралите сякаш винаги посещават съдовете, които са командвали… точно преди да ги хвърлят на боклука. Той разпозна някои от старшините и ги попита дали е останал някакъв живот в старото момиче. И те казаха „да“ на един истински мъж. Един кораб се превръща в повече от машина за своя екипаж. Всеки един от сто кораба, построени от едни и същи хора в една и съща корабостроителница по еднакви планове, си носи своите собствени характеристики — повечето от тях лоши наистина, но след като неговият екипаж свикне, за тях се говори със симпатия, особено при отдаване на спомени. Адмиралът беше обиколил целия корпус на „Етън Алън“, спирайки се да прокара ръце с подути от артрита стави по перископа, който беше използвал, за да се увери, че наистина съществува друг свят извън стоманения корпус, да планира редките „атаки“ срещу кораб, търсещ неговата подводница — или срещу минаващ танкер, само за упражнение. Хубави времена бяха, каза си той, по дяволите, много по-добри, отколкото по-сетнешното стоене на едно бюро с ято безлични помощници, тичащи наоколо. Това беше старата военноморска игра, нагоре или вън — точно когато се занимаваш е нещо, в което наистина си добър, нещо, което наистина ти харесва, то изчезва. В това имаше смисъл от организационна гледна точка. Човек трябва да направи място на младите, които се изкачват, но, господи, да бъдеш отново млад, да командваш една от новите, които сега той имаше възможност само да обиколи за няколко часа, като знак на внимание към съсухрения стар негодник в Норфолк.