Ловът на „Червения октомври“

— Въобще — съгласи се Тейт.

— Ще трябва да се заемем с тая пневмония сериозно — каза Джеймсън. — Момчето и без това е много зле. Ако наистина се развие пневмония… — Той поклати глава.

— Кефлин? — попита Тейт.

— Да. — Джеймсън извади една ампула от джоба си. — Колкото може да издържи. Предполагам, че вече е имал лека форма преди да попадне във водата, а чух, че в Русия са се появили някакви устойчиви на пеницилин форми. Там използвате главно пеницилин, нали? — Джеймсън погледна Иванов.

— Да. Какъв е този кефлин?

— Силно нещо, синтетичен антибиотик, който действа добре срещу устойчивите форми.

— Веднага, Джейми — заповяда Тейт.

Джеймсън зави зад ъгъла и влезе в стаята. Инжектира антибиотика в една банка от 100 куб. см и я сложи на една стойка.

— Той е толкова млад — отбеляза Иванов. — И първоначално той се е занимавал с нашия човек, така ли?

— Името му е Албърт Джеймсън. Ние го наричаме Джейми. На двадесет и девет е, завършил е Харвард трети в класа си и оттогава е постоянно при нас. Специализирал е вътрешни болести и вирусология. Добър е като всички други, които идват тук. — Тейт изведнъж осъзна колко неловко се чувства, когато разговаря с руснаците. Обучението му и дългите му години служба във флота го бяха научили, че те са врагове. Но това нямаше значение. Преди много години той се беше заклел при работата си с пациент да не се влияе от никакви странични фактори. Щяха ли да му повярват, или си мислеха, че ще остави техния човек да умре само защото е руснак?

— Господа, искам да разберете едно нещо — ние полагаме за вашия човек най-добрите грижи, на които сме способни. Нищо не крием. Ако има начин да ви го върнем жив, ще го открием. Но не мога да дам никакви обещания.

Руснаците виждаха това. Докато чакаха инструкции от Москва, Печкин беше проверил досието на Тейт и беше видял, че въпреки религиозния си фанатизъм той е способен и уважаван лекар, един от най-добрите на правителствена служба.

— Говорил ли е нещо? — попита Печкин небрежно.

— Откакто аз съм тук, не. Но Джейми каза, че веднага след като са започнали да го затоплят, той бил в полусъзнание и бърборел нещо няколко минути. Записали сме го, разбира се, и един офицер, който знае руски, прослуша записа. Нещо за някакво момиче с кафяви очи, без особен смисъл. Вероятно любимата му — той е хубавец и сигурно си има момиче у дома. Въпреки това беше абсолютно неразбираемо. Пациент в неговото състояние няма никаква представа за това, което става.

— Можем ли да чуем записа? — попита Печкин.

— Разбира се. Ще се погрижа да ви бъде изпратен.

От стаята се появи Джеймсън.

— Готово. Един грам кефлин на всеки шест часа. Надявам се, че ще подейства.

— А какво е положението с ръцете и краката му? — попита Смирнов. Капитанът знаеше нещичко за измръзванията.

— Дори не сме се занимавали с тях — отвърна Джеймсън. — Увили сме пръстите с памук, за да избегнем отслабването им. Ако оцелее следващите няколко дни, ще има мехури и може би известна загуба на тъкан, но това е най-малкият ни проблем. Вие знаете ли как се казва? — Печкин кимна отрицателно. — Той не носеше никаква значка, когато го докараха тук. На дрехите му нямаше името на подводницата. Нямаше портфейл, никакви документи за самоличност, нито дори някакви пари в джобовете. Наистина това няма особено значение за първоначалното му лечение, но бих се чувствал по-добре, ако успеете да намерите медицинския му картон. Добре би било да знаем дали има някакви алергии или някакви скрити заболявания. Не искаме да изпадне в алергичен шок от някое лекарство.