Когато боговете се смеят
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #22
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Когато боговете се смеят». Краткое содержание книги:
— Че какво общо…
— Има общо. Отговори ми.
— Добре де, чистя го. Редовно.
— Е, представи си сега, че се захващаш едновременно с миенето на тоалетната чиния, съдовете и прозорците. Жилището не може да се разтребва на всички места едновременно, съгласен ли си? Например, когато си се захванал с кухнята, първо миеш съдовете. Това е закон. Измиваш съдовете, освобождаваш мивката и чак тогава продължаваш нататък. Ето защо ние ще вземем от салона списъка на клиентите за три месеца, а после, ако трябва, за още три и така нататък.
— Ами ако той се е записал под чуждо име?
— Защо? — учуди се Сергей. — Нали е дошъл да се подстригва, а не да краде. За какво му е да крие името си?
— Е, нали знаеш, разни хора има. Има такива, дето панически се страхуват да произнасят името си и винаги лъжат. Ей така, за всеки случай.
— Прието — кимна Зарубин. — Ще го имаме предвид. Сега ти, умни ми Михаиле, ще ми напомниш също, че човек може да живее на някой адрес, на който не е регистриран. И ние няма да го намерим в списъците на паспортния отдел. Нали?
— Да — усмихна се Доценко.
— За такива случаи съществува участъковият, при когото ние с тебе ще отидем и ще го помолим да ни даде списъка на жилищата, в които живеят нерегистрирани личности. Тези жилища няма да са толкова много и ние с тебе спокойничко ще ги обиколим със своите чудесни космати крачета.
— Така е, но ако извадим късмет и участъковият се окаже нормален — със съмнение поклати глава Доценко. — Нормалните участъкови днес са голяма рядкост. Още повече, нали ти каза, че където се появиш, властва лошият късмет.
— Ти пък не го предизвиквай! — обиди се Сергей. — Че току-виж тръгнало наопаки.
Глава 15.
Олга слезе от колата, както обикновено, на около двеста метра от блока си.
— Хайде да приближим още — предложи Роман, — такъв дъжд плющи, че цялата ще подгизнеш.
— Нищо, аз имам чадър — весело отвърна Олга и го целуна за довиждане. — Нали знаеш, прозорците на нашия апартамент гледат към улицата. Да не рискуваме излишно.
Чадърът се оказа слабо спасение. Силният вятър разхвърляше струите дъжд във всички посоки, не ги оставяше да падат вертикално. По тротоара шуртяха разбеснели се потоци далеч не топла вода и само след две крачки Олга вече не можеше да разбере дали върви с обувки, или боса. Да издържи битката на вятъра с чадъра, се оказа свръх силите й и Олга отчаяно затвори безполезното приспособление, което сякаш искаше да се превърне в парашут и да я завлече незнайно къде. Полата и блузата моментално се напоиха с вода и полепнаха по тялото й, стана й не само неприятно, но и студено. „Все пак трябваше да спрем пред самия вход — помисли си с досада Олга. — Не, не биваше. Щом продължавам сериозно да твърдя, че не мога да поискам развод от Павел, или поне ЗАСЕГА не мога, значи трябва да играя ролята докрай. Особено сега, защото Роман със сигурност много внимателно следи всичко, което засяга отношенията ми с Паша“.
Тя ускори крачка, буквално се втурна във входа и с облекчение си пое дъх. Ето на, стигна. Сега ще съблече всичките тези мокри студени парцали, ще вземе горещ душ, ще пийне вкусен чай и ако Пашка още не спи, с удоволствие ще си побъбри с него. Колко е хубаво, че има дом, в който винаги я чака стабилният, любимият, незаменимият Паша! Да, тя няма да го замени с никого, с никого и никога!
Павел не спеше. Въргаляше се на дивана в своята стая с дебело илюстровано списание в ръцете.
— Някакъв човек те търсеше! — весело извика той, когато чу, че Олга се е прибрала.
— Лично ли?
— Не, по телефона. Вече на два пъти се обажда.
— Не се ли представи?
— Нищичко не каза.
— Помоли ли да ми предадеш нещо?
Павел отговори, но Олга не чу какво. Тя срита обувките в антрето и нахълта в банята, за да съблече дрехите, от които водата на тънки струйки се стичаше на паркета. Загърната в мека хавлия, Олга влезе при мъжа си.
— Помоли ли да ми предадеш нещо? — повтори въпроса си тя.
— Не. Попита кога ще се прибереш и съвсем учтиво поиска разрешение да се обади по-късно. Естествено аз му разреших. Нали не мога да ограничавам личната ти свобода. — Павел откъсна очи от списанието и я погледна с любопитство. — Льолка, какво става, ново увлечение ли? Защо не си ми казвала за него?
Олга приседна отначало в края на дивана, после реши друго и качи на него и краката си, като пъхна стъпалата под мъхестото одеяло, с което беше завит Павел.