Последният убиец
- Автор: Истерман Дэниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният убиец». Краткое содержание книги:
Кордон от набити мъже обграждаше сцената и не позволяваше на феновете да се качат на нея. Рандал си проби път до първата редица. Фереще беше плътно зад него. Вдясно беше последният в редицата на пазачите — висок едър мъж. Ручеи пот се стичаха по лицето му. Рандал се обърна към Фереще и извика:
— Ще се качим горе, бъди готова! — Обърна се към мъжа, ритна го с коляно в слабините и му нанесе саблен удар по врата. Мъжът залитна и падна със стон в тълпата.
Само с две движения Рандал скочи на сцената. Пазачът в съседство посегна към краката му. Десният крак на Рандал се стрелна в бърз удар, улучи мъжа в гърлото и го отхвърли върху първата редица фенове. Прозвуча крясък и един внезапен тласък изхвърли Фереще към сцената и я прикова към стената на платформата. Рандал посегна надолу, напипа ръката й, хвана я за китката и я издърпа. Зад него някой от сцената изтича напред и го заблъска долу. Фереще се прехвърли на платформата. Рандал я пусна, посегна назад към този, който го буташе, без усилия се освободи от хватката му и го хвърли върху следващия, който стоеше точно зад него. Фереще вече беше на крака.
— Бързо! — извика Рандал и се насочи към изхода на сцената, осъзнавайки, че са станали идеалната мишена за онези в другия край на помещението, които и да бяха те. Още някой се хвърли към него.
— Къде сте тръгнали бе? — изкрещя мъжът.
Рандал го блъсна към някакви въртящи се цветни светлини. Посипаха се искри и счупени стъкла, няколко лампи се пръснаха. Той сграбчи Фереще за ръката и затича към вратата в дъното на сцената. Тя се отвори от първия тласък, пропускайки навътре вихър от леден въздух. Изскочиха навън, затръшвайки вратата зад себе си. Озоваха се в дълга уличка, съвсем пуста, ако не брояха кофите за боклук и котките. Даже бродягите се бяха прибрали на топло тази нощ.
— Бързо — изрече задъхано Рандал. — Да се махаме от тук. След минута ще цъфнат. — Излязоха от пресечката на Трета улица, като провериха дали зад тях е чисто. От другата страна на улицата редица паркирани автомобили търпеливо чакаше под одеяло от сняг. Някои явно бяха скъпи. Много от пънкарите, облечени в скъсани джинси, определено имаха тлъсти сметки в Чейз Манхатън Банк или в други подобни банки. Рандал пресече платното и тръгна бързо по редицата, пробвайки вратите. Вратата на петата кола, един бял „Морган“ с чергило, се отвори лесно. След секунди двигателят запали и потеглиха.
Рандал се насочи на север към Лексингтън Авеню, улица с безброй хотели. На 42-ра Източна сви наляво към Централната гара. Колата би привличала по-малко внимание, паркирана в този квартал, а дори и да я намереха, не би могла да подскаже евентуалното им местопребиваване. От гарата биха могли да се качат на всяка линия за предградията, а така също и да се прехвърлят на линиите на метрото.
Върнаха се пеш до един хотел на „Лексингтън“, където щяха да бъдат в безопасност поне за през нощта. На другия ден щеше да им се наложи да се преместят другаде, но дотогава щяха да имат достатъчно време за мислене. А и трябваше да се наспят.
На рецепцията Рандал поиска две единични стаи с междинна врата. Чиновникът леко повдигна едната си вежда, но не каза нищо. Явно не беше по силите му да проумее защо някой в Ню Йорк през 1979 година ще пилее пари за такъв безсмислен жест на приличие. Подаде им два ключа за стаи 534 и 535, пожела им лека нощ и се върна към романа си, мислейки си какво би направил, ако има момиче като това в стаята си.
Двамата взеха асансьора до петия етаж, без да произнесат и дума. В коридора, преди да влязат в стаите си, Рандал се обърна към Фереще.
— Слушай, ще отключа междинната врата. Дръж я незаключена. Ако нещо се случи или чуеш нещо, веднага при мен.
Тя кимна. На лицето й играеше иронична усмивка.
— Могат да влязат и да бият тъпан, и пак няма да ги чуя. Не съм мигнала от две нощи. Чувствам се като нещо, от което и моргата би се извърнала.
Той се засмя и влезе в стаята си. Пет минути по-късно беше в леглото, потъвайки мигновено в дълбок сън. Небитието го погълна без сънища, даже без техните сенки.
Може би го събуди звук, а може би чист инстинкт. Още преди да отвори очи, ръката му намери и стисна дръжката на пистолета под възглавницата.
Той седна, примигвайки и прогонвайки сенките. Умът му бе още полузаспал. Тя стоеше в рамката на вратата, нежното й тяло бе осветено отзад от светлината на нощната лампа в стаята й.
— Откога стоиш така? — попита той и прибра пистолета под възглавницата.
— Около пет минути — отвърна тя. — Страхувах се да ви събудя, спяхте толкова дълбоко.