Чародейката

– Само че първо трябва да видиш това – каза той, а после извика към редицата

от стрелци: – Стреляйте!

Двеста тетиви звъннаха и стрелите полетяха, залп след залп. Във върха на всяка

стрела имаше пробита малка дупчица, така че те свистяха, докато прорязваха

въздуха. Издигаха се високо и падаха върху тълпата като свирещ, смъртоносен

дъжд.

А после соленият вечерен въздух на Дану Талис изведнъж замириса на градински

чай и сяра.

Бледозелен огън обви Вирджиния Деър, а около английския Магьосник изникна

съвсем слаб жълт ореол.

– Трябва да вложиш в това цялата си сила – беше я посъветвал Дий по-рано,

докато £ излагаше плана си. – Ще имаш само един шанс.

– Никога досега не съм правила нещо подобно – беше отвърнала тя.

– Сега е подходящ момент да започнеш.

Вирджиния Деър бе повелителка на Въздушната магия. Беше усвоила уменията

си в горите по източното крайбрежие на Северна Америка и ги бе усъвършенствала

в дивите гори на Тихоокеанския северозапад. Знаеше как да създава и оформя

облаци, как да използва въздуха като инструмент... и като оръжие.

Безсмъртната призова и последната трошица от своята аура, събра я цялата, за

да я излее в един мощен порой. Усещаше как топлината на Магьосника се влива в

ръката £, просмуква се през плътта £, подсилва я. Неговата сила бе тъмна и

горчива, но допълваше нейната.

Стрелите се издигнаха.

Вирджиния Деър затвори очи.

Стрелите полетяха с писък надолу.

Аурата на американската безсмъртна запламтя все по-ярко и по-ярко, докато не

се превърна в ослепителна зелена клада. Аурата на Дий гореше с нездрав жълт

цвят, хвърляйки на земята уродливи танцуващи сенки. Очите на Вирджиния се

отвориха рязко и тя усети как Джон стисна ръката £.

– Сега – прошепна той.

Вирджиния издиша мощно и дъхът £ зарева като вятър.

И стрелите застинаха, увиснали над смаяната тълпа, уловени от невидима стена

от въздух.

Всички – както в тълпата, така и по стените – онемяха.

После вятърът промени посоката си и стотиците стрели се извъртяха във

въздуха, за да се насочат натам, откъдето бяха дошли. След още един порив на

вятъра полетяха със свистене към гъстите редици бронирани воини, строени пред

стените на затвора, косейки ги сред дрънчене на метал и брони.

На стената Атон кимна, докато гледаше как стражите под него падат.

– Радвам се, че ме накара да изчакам, за да видя това. Какво ще правиш сега,

Ард-Греймна? – попита той. – Изглежда, три четвърти от войниците ти са мъртви, а

не съм сигурен доколко останалите ще са в настроение за битка. Впрочем струва

ми се, че това ти го причини човек. – Той кимна към Пирамидата на слънцето, която

сега бе осеяна с огнени точици. – Къде ще отидеш?

– Ще оцелея – сопна се Древният, – което не може да се каже за теб. – Сложи

ръка отзад на кръста на Атон и го блъсна силно през ръба на стената.

Тичайки, както не бе тичала никога досега, Скатах се носеше през площада към