Чародейката

– Хайде да се опитаме да не взривяваме този остров – каза тя с усмивка. После

протегна ръка. – Видях как се опита да ме спасиш преди малко. Между нас вече

няма враждебност.

Макиавели хвана пръстите £ и се приведе над тях.

– Благодаря. Това ме радва.

Марс и Один бяха заели позиции отвън, за да пазят една от пътеките към къщата,

докато Били и Черния ястреб отидоха да наблюдават другата пътека. Хел се

облягаше на вратата на Дома на надзирателя, за да не натоварва ранения си крак.

Тя беше последната отбранителна линия.

Никола, Пернел и Макиавели стояха около втвърдената топка кал.

– Сигурни ли сте, че Ареоп-Енап е вътре? – попита италианецът, като почука по

нея.

– Видях го как влиза и увива пашкула около себе си – рече Пернел.

– Как да го отворим? – попита Макиавели.

– Не съм сигурен дали изобщо трябва да опитваме – каза Никола. – Това може да

е опасно за Ареоп-Енап, а по-вероятно и за самите нас. Стария паяк е

непредвидим. – Той погледна жена си. – Трябва ли да ти напомням какво стана

последния път, когато го срещнахме?

Макиавели се ухили.

– Нека да позная – сражавали сте се.

– Така е – каза Пернел. – И пак беше на остров: Понпей47 .

– Абе какъв ви е проблемът с островите? – попита италианецът. – Япония,

Ирландия, Понпей, Алеутските острови. Навсякъде оставяте след себе си хаос,

смърт и разрушения.

– Доста добре си информиран – каза Пернел.

– Това ми беше работата – и предполагам, все още е.

– Впрочем обикновено твоят приятел Дий причиняваше хаоса, смъртта и

разрушенията – добави Пернел. – Ние все бягахме.

– Дий не ми е приятел – рече кратко Макиавели. Допря длан до калната топка и

мръсната му сиво-бяла аура потече по грубата повърхност. Тя зашипя и забълбука,

но аурата се стопи в нищото, стичайки се по глината като вода. Италианецът

наведе глава и притисна ухо към камъка. – Тихо е – каза накрая.

Тримата безсмъртни сложиха ръце върху топката и призоваха аурите си.

Миризмите на мента и змия се смесиха в мъгливия въздух, докато леденобяла,

зелена и мръснобяла енергия обливаха твърдата черупка.

Никола се отдръпна пръв. Дишаше тежко, а по челото му и покрай носа му се

виждаха нови бръчки.

– Един момент, ако обичате. Оставете ме да презаредя малко. – Наклони глава,

за да погледне към италианеца, и попита: – Какво те накара да си промениш

решението? Защо мина на наша страна?

Макиавели сви рамена. Облегна се на една каменна стена и изтупа мръсния си и

прокъсан черен костюм.

– Сътрудничеството ми с Тъмните древни ме смущава от доста време – рече той

тихо. – Но идването ми тук и работата с Били и Черния ястреб събудиха много

стари спомени. Сетих се какво каза веднъж скъпата ми жена Мариета. Обвини ме,

че съм бездушно чудовище. Каза, че ще умра самотен, защото не ме е грижа за

никого. – Той се усмихна тъжно. – Осъзнах, че вероятно е права и за двете. А