Чародейката

вестта из града. Всички оцелели анпу и други хибриди се бяха изнизали в нощта.

Дий умираше. Беше използвал последните остатъци от аурата си, за да подхрани

Вирджиния, докато тя създаваше огромния въздушен щит, който да предпази

хората, а после да запрати стрелите обратно към стражите. Той и по-рано си беше

стар, а сега бе вече съвсем сбръчкан.

Вирджиния хвана ръката му. Тя лежеше малка и деликатна в дланта £, почти като

ръчичка на новородено.

Очите на Дий се открехнаха и той се взря късогледо във Вирджиния и Скатах.

– Никога не съм мислил, че вие двете ще ме гледате, докато изпускам последния

си дъх. – Той обърна глава към Сянката. – Макар винаги да съм подозирал, че ти

ще ме убиеш. Твърде много пъти си била на косъм да го сториш.

– Радвам се, че не съм успяла – рече Скатах. – Никога нямаше да постигнем

това, което постигнахме тази вечер, без теб.

– Много мило от твоя страна да го кажеш. Но не е вярно. Вирджиния свърши

цялата работа.

Вирджиния Деър поклати глава.

– Скатах е права. Аз нямах нужната сила да го направя сама. И не забравяй, че

идеята поначало бе твоя.

– Аз бих могъл да те изцеря – каза тихо Атон. – Мога да ти върна здравето

донякъде, а също и зрението и слуха. Но тялото ти ще си остане каквото е сега.

Дий поклати лекичко глава.

– Благодаря ти, но не. Днес вече достатъчно пъти бях стар и ме церяха. И както

би казал господин Шекспир, часът ми наближава51 . Оставете ме да умра в мир.

Това е единственото голямо приключение, което още не съм преживял; смъртта не

ме плаши.

– Джон – каза тихо Вирджиния, – не си отивай още. Остани за малко.

– Не, Вирджиния. В идните седмици и месеци ще имаш много работа за вършене.

Ти си символ за човеците... за хората тук – поправи се той. – Те ще изискват много

от теб. Не ти трябва да се разсейваш с грижи за един уморен старец. – Той се

обърна да погледне към Скатах. – А ти защо дойде тук, Сянко?

– Очевидно, за да спася Атон – каза тя нехайно.

– И все пак, каква е истинската причина? – попита той.

– Да видя Ард-Греймна – промълви тя.

– Твоя баща.

Скатах кимна.

– Моя баща.

Атон поклати глава. Изглеждаше объркан.

– Но той няма дъщеря.

– Още не. Но ще има – рече простичко Скатах. – Даже две. Докато растяхме, ние

със сестра ми не знаехме много за своите родители. Но чувахме оттук-оттам

откъслечни истории за баща си. Те го описваха като чудовище.

– О, такъв е – рече Атон. – Не си прави илюзии.

– А когато двете със сестра ми бяхме непослушни, мама – която бе привързана

повече към брат ни и не отделяше много време за нас – казваше, че приличаме

досущ на баща си. Израснах, чудейки се дали съм чудовище като него. – Тя оголи

вампирските си зъби в кратка усмивка. – А когато зъбите ми пораснаха и осъзнах

истинската си природа, започнах да вярвам, че може да е така и наистина да съм

чудовище. Затова, щом се озовах на това място и в това време, знаех, че трябва