Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

— Леле — бе възкликнал Ксемериус. — Май като малък някой се е къпал в прекалено гореща вода.

Нямаше как мълчаливо да не се съглася с него. Господин Джордано, пардон, само Джордано, изключително много напомняше на онези откачени продавачи по TV Shop, които говореха, сякаш носът им е защипан с щипка и в същото време някой пинчер ги е захапал под масата за прасеца. Очаквах всеки момент да разтегне устните си в усмивка и да започне да изрежда: "И така, скъпи зрители, нека ви запозная с новия ни модел Бригита, това е стаен фонтан от най-висока класа, малък оазис на щастието, и всичко това само за двайсет и седем паунда, изключително изгодна покупка, която няма как да подминете. Аз самият имам два в дома ми..."

Вместо това, без да се усмихва, той бе казал:

— Скъпа моя Шарлот, привет-привет — и бе целунал въздуха от двете й страни. — Чух какво се е случило и направо не мога да повярвам! Всичките години на обучение и такъв талант да отидат напразно! Каква беда, какъв крещящ скандал и е толкова несправедливо... Е, това ли е тя? Твоята резерва? — Докато ме бе оглеждал от главата до петите, бе нацупил дебелите си устни.

Не можех да се въздържа да не го зяпна. Имаше странна развълнувана прическа, която явно бе циментирана върху главата му с огромни количества лак и гел. Бе си пуснал брада на тесни черни ивици, които пресичаха долната част на лицето му като реки на географска карта. Бе изскубал веждите си и с черен молив ги бе изрисувал, и ако не се лъжех, носът му беше напудрен.

— И това до вдругиден трябва да се впише в соаре от 1782 година? — бе попитал той.

Под "това" явно имаше предвид мен. Докато "соаре" явно означаваше нещо друго, въпросът бе какво.

— Ей, мисля, че Цъфналата устна току-що те обиди — се бе включил Ксемериус. — Ако се чудиш за обидна дума, която да запратиш в лицето му, с удоволствие ще изиграя за теб ролята на суфльор.

Цъфналата устна също не беше никак лошо.

— "Соаре" е тържествено вечерно увеселение — продължи Ксемериус. — В случай че не знаеш. След тържествената вечеря киснат заедно в салона, някои свирят на пианото, а останалите с всички сили се опитват да не заспят.

— О, благодаря! — отвърнах.

— Все още не мога да повярвам, че наистина смятат да рискуват — каза Шарлот, докато поставяше мантото си върху един стол. — Да пуснат Гуендолин между хората противоречи на всички правила на секретността. Човек трябва само да я погледне и веднага ще забележи, че с нея нещо не е наред.

— Да, прочете мислите ми! — извика Цъфналата устна. — Но графът е известен с ексцентричните си прищевки. Ето там е нейната легенда. Моля те, прочети я. Ужасяваща!

Моята какво? Досега винаги съм смятала, че легендата е нещо като приказка или упътване за работа с карта.

Шарлот разтвори една папка, лежаща върху пианото.

— Тя трябва да се представи за повереницата на виконт Батън? А Гидиън ще е неговият син? Не е ли малко рисковано? Може да присъства някой, който познава виконта и семейството му. Защо не са се спрели на някой френски виконт в изгнание?