Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

Перфектната Шарлот продължи да танцува, дори след като вече бе забелязала, че не бяхме сами, докато аз спрях притеснено и ми се искаше да потъна в земята от срам.

— О! — възкликна братовчедка ми най-сетне, преструвайки се, че забелязва господин Джордж и Гидиън едва сега. Тя потъна в грациозен реверанс, което, както вече знаех, означаваше нещо като поклон, който се правеше в началото и в края на менуета, както и тук-там по време на самия танц. Би трябвало да изглежда тотално смахната, най-вече защото носеше училищата си униформа, но вместо това бе някак си... сладка.

Почувствах се двойно по-зле, от една страна — заради чудовищната червено-бяла раирана пола с кринолин, съчетана с ризата от училищната ми униформа (приличах на някой от онези пластмасови конуси, които се поставят на улицата за отклоняване на движението при ремонт), от друга страна — защото, без да губи време, Цъфналата устна веднага започна да се оплаква от мен.

— ...не знае къде е дясно и къде — ляво... олицетворение на тромавостта... трудно схваща... нетърпима дързост... глупаво същество... от патицата не може да се направи лебед... в никакъв случай не може да издържи това соаре, без да предизвика скандал... само я погледнете!

Господин Джордж направи точно това, Гидиън — също, а аз почервенях като домат. В същото време почувствах как в мен се надига ярост. Всяко нещо си има граници! Бързо откопчах полата заедно с подплатените железа, които Цъфналата устна бе закрепил за талията ми, и се разфучах.

— Не ми е ясно защо в XVIII век ще трябва да говоря за политика, при положение че и в днешно време не го правя. Та аз нямам никакво понятие от това! Е, и, на кой му пука? Ако някой ме попита нещо за маркиз Еди-кой-си, просто ще отговоря, че политиката изобщо не ме интересува. А ако някой непременно настоява да танцува менует с мен (което смятам за изключено, тъй като не познавам никого в XVIII век), просто ще кажа: "Не благодаря. Много мило, но си навехнах крака". Сигурна съм, че ще успея да произнеса всички думи, без да показвам зъбите си.

— Виждате ли какво имам предвид? — попита Цъфналата устна и закърши ръце. Изглежда, му беше навик. — Няма дори и помен от желание за съдействие, но за сметка на това е налице ужасяващо незнание и липса на талант във всяка една област. И на всичкото отгоре избухва в смях като някоя петгодишна, само като се спомене името лорд Сандвич.

О, да, лорд Сандвич. Не е за вярване, че наистина така се е казвал. Бедният човек.

— Тя сигурно ще... — започна господин Джордж, но Цъфналата устна го прекъсна.

— За разлика от Шарлот, това момиче не притежава никаква... espieglerie!*

* Хитрост, дяволитост (фр.). — Бел. прев.

О! Каквото и да означаваше това, щом тя го имаше, аз изобщо не го исках.

Братовчедка ми беше спряла музиката и сега бе седнала зад пианото, откъдето заговорнически се усмихваше на Гидиън и той й отвръщаше със същото. Докато мен ме бе удостоил само с един поглед, който си го биваше. При това не в положителния смисъл. Вероятно се чувстваше неудобно да се намира в едно и също помещение с неудачница като мен, още повече, че явно осъзнаваше колко великолепно изглежда той самият в избелелите си дънки и тясната черна тениска. Поради някаква необяснима причина се разгневих още по-силно. Още малко и щях да заскърцам със зъби.