Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
— Ебаси и срамът — рече федералният агент. — Прекалено мекушав си, Бо. Аз да бях, щях да му откъсна трахеята на копелето и да му я набутам в устата. Знаеш ли, че има начин да направиш това, без капка кръв да ти падне по ръцете? Цялата техника опира до чупката в китката. И се получава един звук като от тапа — при което федералният агент прилепи език към небцето си, сви бузи, а после ги отпусна — ПЛЬОК!
Точно в този момент до масата дойде, за да се запознае с агент Барсини, собственикът на ресторанта Франк Пелегрино, известен и с прякора „Франки Няма“, понеже все така отговаряше на желаещите да бъдат настанени на маса. Така се беше изтупал, с такъв финес, току-що изгладен, че можех да се обзаложа, че в момента излиза от химическо чистене. Носеше тъмносин костюм с жилетка на тънки сиви райета. От лявото горно джобче надничаше перфектна, безгрешна, брилянтна бяла кърпичка, по начин постижим единствено за мъж от рода на Франки. Имаше вид на заможен шейсетгодишен мъж, втален красавец, притежаващ уникалната дарба да накара всеки един посетител в „Рао“ да се чувства, сякаш му гостува в собствения му дом.
— Значи ти си Джим Барсини — рече с топлота Франк Пелегрино и протегна ръка. — Бо много пъти ми е разправял за теб. Добре дошъл в „Рао“, Джим.
В този миг Барсини рипна от стола и започна да вади ръката на Франк от рамото му. Наблюдавах в захлас как идеално вчесаната сива коса на Франк стоеше неподвижна, докато останалата част от тялото му се тресеше като парцалена кукла.
— За Бога, Бо — рече Франк на истинския Бо, — тоя твой приятел се ръкува като мечка-гризли! Напомня ми на… — и Франк Пелегрино подхвана един от многото си разкази за хора с много къси вратове.
Мигновено изключих; усмихвах се от време на време, но мислех съсредоточено върху основната си задача за момента, а именно: какво мога да направя, кажа или — ако се наложи — дам на специален агент Барсини, че да го прилъжа да каже на специален агент Коулмън да ме остави на мира? Най-лесно, естествено, щеше да е да подкупя Барсини. Като го гледах, нямаше вид на някой с кой знае какви морални устои. Макар че, изживявайки се като войник-наемник, можеше да се окаже и неподкупен; вземането на пари от алчност да противоречи на воинското му чувство за чест. Колко ли получава един агент на ФБР? — запитах се. Петдесет хиляди годишно? Колко пъти можеш да се гмурнеш с акваланг за тия пари? Доста малко. При това има гмуркания и гмуркания. А пък аз съм готов извънредно добре да си платя, но да си имам ангел-пазител във ФБР, нали?
И докато сме на въпроса, колко всъщност бих платил на агент Коулмън да ми загуби номера завинаги? Милион? По всяко време. Два милиона? Че колко му е! Два милиона са дребна пара пред опасността от федерално съдебно дело и вероятността да те постигне финансова разруха!
Ама аз на кого ги разправях тия? Всички тези мисли са врели-некипели. Всъщност заведения от рода на „Рао“ ти припомнят единствено, че не можеш да имаш дългосрочно доверие на нито едно правителство. Та нали мафиотите само преди три-четири десетилетия са вършели каквото си поискат: подкупвали са полицията; подкупвали са политиците; подкупвали са съдиите; ей Богу, дори учителките са подкупвали! После обаче се появява кланът Кенеди — самите те от ирландската мафия, — която възприема италианската за конкурентна. Така че се отмятат от всички уговорки — от всичкото онова „танто за танто“ — и… останалото е история.
— … та така уреди той въпроса навремето — приключи най-сетне лакърдията си Франки Няма. — Но той всъщност не отвлече майстор-готвача, а само го държа известно време за заложник.
При тези думи всички, включително и аз, избухнахме в истеричен смях — нищо, че бях изтървал деветдесет на сто от разказа. Но в „Рао“ и това можеше да си го позволиш. Нали щеше пак да слушаш шепата истории за не знам кой си път.
Глава 24.
Предаване на щафетата
Немият ми шофьор Джордж Кембъл току-що спря мазно лимузината пред страничния вход на „Стратън Оукмънт“ и направо ме изстреля от задната седалка, като наруши самоналожения си обет на мълчание и ме попита:
— И какво ще стане сега, господин Белфърт?
Бре, бре, бре! — рекох си. Крайно време беше старият дявол да се предаде и да ми каже някоя и друга дума! И колкото и неясен да бе въпросът му, всъщност улучваше точно същността на нещата. Защото само след седем часа, в четири следобед, щях да се изправя пред борсовата зала и да дръпна реч за сбогуване с цялата ми армия от изключително разтревожени стратънци, питащи се до един като Джордж, какво ще им донесе бъдещето — във финансово и във всяко друго отношение.