Вълка от Уолстрийт

На външен вид „Рао“ не се отличаваше с нищо особено. Вечерта, за която става дума, беше с коледна украса, но това нямаше нищо общо с факта, че датата бе 14 януари. И през август пак щеше да си е със същата коледна украса. Така си вървяха нещата в „Рао“, където всичко напомняше за едни далеч по-прости времена, когато храната се е сервирала като у дома, а от ъгъла, от джубокса в стила на петдесетте години, се е носела италианска музика. През по-късните часове собственикът Франки Пелегрино пеел на гостите си, докато хората на уважение се събирали около бара, пушели пури и се приветствали по мафиотски, а жените ги гледали с обожание, както се правело през доброто старо време, когато и да е било то. А мъжете ставали от столовете си и се покланяли на жените всеки път, когато ходели до тоалетната, както се правело през доброто старо време, когато и да е било то.

В която и вечер да дойдеше човек, щеше да завари поне половината ресторант зает от световноизвестни спортисти, кинозвезди и индустриалци, а останалата половина — заета от истински членове на мафията.

Та в случая връзкарят — собственик на масата, беше Боб, а не аз, та според звездния списък на ресторантчето Бо Дитъл беше личност, чиято звезда сериозно изгряваше. Едва четирийсетгодишен, Бо вече се оформяше като една бъдеща легенда. Едно време, в средата на осемдесетте години, беше един от най-награждаваните нюйоркски полицаи с над седемстотин души задържани в най-трудните райони на града, включително и в Харлем. Беше си извоювал огромна репутация с това, че бе разкрил престъпления, които се бяха опънали на всички останали, а накрая стана известен и в национален мащаб, след като разкри едно от най-ужасните престъпления в историята на Харлем: изнасилването на бяла монахиня от двама закъсали за пари наркомани.

От пръв поглед Бо никак не приличаше на печен полицай. Напротив, притежаваше по момчешки хубаво лице с идеално поддържана брадичка и леко оредяла светлокестенява коса, сресана право назад върху закръгленото му теме. Нито пък беше особено едър — метър и седемдесет и осем, около деветдесет кила, — но с широк гръден кош и дебел врат колкото на горила. Беше една от най-големите тупалки в града: страшно си падаше по копринени костюми за по две хиляди долара и силно колосани официални ризи с френски ръкавели и твърди яки. Златният му часовник беше толкова тежък, че можеше да се използва за гиричка за развиване на бицепсите, а пръстенът на кутрето му имаше диамант с размера на кубче лед.

За никого не беше тайна, че по отношение на разкриваемостта успехът на Бо се дължеше до голяма степен на възпитанието му. Родил се и израснал в една част на квартала „Озон Парк“ в Куинс, където от едната страна го заобикаляли мафиоти, а от другата — ченгета. Благодарение на това развил уникалната способност да върви по тънката линия, разделяща двете общности, като използвал уважението, което си бил създал сред местните шефове на мафията за разкриването на случаи, които не се поддавали на традиционни решения. С течение на времето си създал репутацията на човек, който пази познанствата си в тайна и използва подадените му сведения единствено за потушаването на уличните престъпления, които изглежда го дразнели повече от всичко друго. Приятелите му го обичали и уважавали, а враговете му го мразели и се бояли от него.