Картата на времето [bg]

Погребаха Мегън в една дъждовна утрин в скромна църквица близо до приюта за душевноболни и Том бе единственият, който плака над гроба й. Но в този ден той почувства, че не само тялото на Мегън бе спуснато в земята. Погребани бяха и неговата вяра в живота, искрените му надежди, че ще може да посреща честно този живот, невинността му. В този ден в един евтин ковчег до едничкия човек, към когото се бе осмелил да прехвърли любовта, която бе изпитвал към майка си, погребаха и Том Блънт, защото изведнъж той вече не знаеше кой е. Не можа да разпознае себе си в младежа, който същата нощ причака зад един дувар производителя на столове, в дивото създание, което го връхлетя и го притисна до стената, в звяра, който го просна на земята с яростта на юмруците си. Предсмъртните стонове на непознатия предвещаваха края му, но същевременно това бяха виковете на родилка, която даваше живот на един нов Том, един Том, който изглеждаше способен на всичко, един Том, годен да извършва подобни действия, без душата му да трепне — може би защото някой я бе изтръгнал и продал на хирурзите. Бе се опитвал да преживява честно, а животът само го бе мачкал като някакво гадно насекомо. Дошло бе време да оцелява по друг начин, каза си той пред кървавите останки, в които бе превърнал производителя на столове.

Беше почти на двайсет години, а от този живот погледът му бе станал суров и жесток, което в съчетание с мускулите му придаваше застрашителен, дори кавгаджийски вид, особено ако ходеше приведен. Ето защо не бе трудно да постъпи на служба при най-лошия лихвар на Бетнал Грийн. Денем му се подчиняваше, обикаляйки улиците със списък на неизправни платци, които трябваше да сплаши, а нощем не се въздържаше да краде от него — сякаш нравствеността, направлявала действията му в миналото, бе нещо ненужно и пречещо да извлече изгода от съществуването си, в което вече имаше място само за личния му интерес. Тогава животът се превърна в проста рутина — упражняваше насилие по поръчка в замяна на парите, необходими, за да наеме някоя съборетина и услугите на някоя уличница, когато имаше нужда да се разтовари. Живот, управляван от едно-единствено чувство: омразата, която подхранваше ежедневно с всеки удар на юмруците си, сякаш бе някакво екзотично цвете — неясна, но силна омраза, която се отприщваше при най-малката проява на наглост и го принуждаваше да се прибира в пансиона с насинено лице, зачеркнал още някоя кръчма от обичайния си маршрут. Въпреки всичко, през цялото време Том осъзнаваше собствената си коравосърдечност и леденото безразличие, с което чупеше пръсти и шепнеше заплахи в ушите на жертвите си, но си казваше за свое оправдание, че няма друг избор, че би било безсмислено да плува срещу това течение, повлякло го към мястото, което може би му се полагаше. Подобно на змия, която си сменя кожата, той можеше само да си затваря очите, докато се отърсваше от Божията милост по своя път към ада. В крайна сметка, може би не ставаше за друго. В крайна сметка, може би беше дошъл на бял свят, за да чупи пръсти и да заеме почетно място сред злосторниците и разпътните люде. И тъй, свободен от всякаква отговорност, щеше да продължи да затъва примирено в тъмната страна на света, знаейки, че рано или късно ще му предложат да извърши първото си наемно убийство, ако някой не бе решил, че повече му подхожда ролята на герой.