Картата на времето [bg]

— Добър ден, госпожо Ритър — поздрави я той с вежлива усмивка. — Как върви работата днес?

— Твоята усмивка е най-доброто, което съм видяла от сутринта, Том — отвърна жената, зарадвана да го види. — Днес май никой не иска да узнае нищо за бъдещето. Да не би да си убедил целия квартал, че е по-добре да не знаем какво ни готви провидението?

При тази забележка усмивката на Том се разшири още повече. Госпожа Ритър му беше симпатична и откак се бе установила на това място с жалката си сергия, той сам се бе назначил за неин покровител. Когато от отделни слухове, носещи се из квартала, успя да сглоби трагичната й история — история, която явно бе шаблонът, използван от Твореца за пресъздаване на несретни съдби, защото нямаше нещастие, което да не е сполетяло госпожа Ритър, — Том прецени, че тази жена вече е страдала достатъчно. Затова си постави за цел да й помага според възможностите си, които за жалост не се простираха твърде далеч: крадеше за нея ябълки от пазара на Ковънт Гардън или се спираше да си побъбрят на влизане или излизане от пансиона, за да я ободри, ако е имала лош ден. Въпреки всичко никога не се съгласи да му гледа на ръка, като прибягваше все до едно и също оправдание: ако откриел какво му готви съдбата, това щяло да убие любопитството му, а то било единственото нещо, което го подтиквало да става от леглото всяка сутрин.

— Никога не съм имал намерение да саботирам работата ви, госпожо Ритър — отвърна той развеселен. — Сигурен съм, че нещата ще потръгнат следобед.

— Дано, Том, дано.

Сбогува се с нея и се заизкачва по разнебитеното стълбище, което водеше до горния етаж на пансиона, където се намираше неговата стая. Отвори вратата и огледа стаичката, в която живееше вече почти две години, с необикновено внимание, сякаш я виждаше за пръв път. Но погледът му, обхванал раздрънканото легло, полуизгнилия скрин, зацапаното огледало и прозорчето, което гледаше към осеяната с локви и боклуци уличка зад сградата, не ги преценяваше както в деня, когато му ги показа собственичката. Този път, изправен до вратата, Том гледаше стаичката, сякаш внезапно бе осъзнал, че това тъжно пространство, което едва оправдаваше разноските си, представляваше всичко, което бе успял да отвоюва от света. Изведнъж го обзе увереност, че това ще продължи все така, че неизменното настояще ще се прелее в бъдещето неусетно, без никаква промяна да издаде хода на времето, и единствено в мигове на необикновено просветление — като сегашния — щеше да осъзнава, че животът се изплъзва като вода между пръстите му.