Картата на времето [bg]

— Капитан Шакълтън, какво търсите в моята епоха? — попита озадачено Клеър Хагърти.

Този път не ги делеше никакво разстояние и Том се потопи изцяло в нейния благоговеен поглед, предизвикан от самото му присъствие. Забеляза и колко сини бяха очите й — едно наситено и искрящо синьо, което със сигурност не би открил никъде по света, колкото и океани и небеса да видеше; стихийно и неподправено синьо, каквото може би бе имало сред цветовете, изпъстрили рая, а сега се бе съхранило единствено в нейните зеници. Едва когато успя да се отърси от магията на погледа й, Том осъзна, че тази случайна среща би могла да му коства живота. Озърна се бързо наоколо, за да се увери, че никой не ги наблюдава подозрително, но беше твърде зашеметен, за да забележи каквото и да било. Очите му отново се спряха върху нейните; девойката го гледаше все така слисано и развълнувано в очакване да й обясни на какво се дължеше присъствието му там. Разкриеше ли й истината, това би означавало незабавно да подпише смъртната си присъда, но какво би могъл да й каже?

— Предприех пътуване във времето, за да ви върна чадърчето — изтърси той и веднага си прехапа езика след тези думи. Звучаха абсурдно, но това бе първото, което му дойде наум. Видя как Клеър разтвори още по-широко красивите си очи и се приготви за най-лошото.

— О, благодаря ви, много любезно от ваша страна — рече девойката за негова изненада, неспособна да скрие колко е поласкана, — но не биваше да си правите труда. Както виждате, вече съм го заменила с друго — и тя му показа едно чадърче, твърде подобно на онова, което той къташе в чекмеджето на скрина си. — Но щом сте прекосили времето, за да ми го върнете, ще го приема с радост и ви обещавам, че ще се отърва от това тук.

Сега пък Том трябваше да се помъчи да скрие стъписването си: девойката бе повярвала в лъжата му без капка подозрение! Но нима можеше да бъде другояче? Пантомимата, организирана от Мъри, бе прекалено сполучлива, за да бъде поставена под съмнение от едно толкова младо момиче. Клеър вярваше, че е пътувала до 2000 г., действително вярваше в това, и поради тази увереност той също можеше с пълно право да мине за пътник във времето. Ето колко прости бяха нещата. Когато се съвзе от изумлението си, забеляза, че тя се взира в празните му ръце; навярно се питаше къде е чадърчето, подтикнало го да осъществи такъв героичен подвиг — да прекоси цял век с едничката цел да й го върне.