Картата на времето [bg]
- Автор: Пальма Феликс Х.
- Серия: Викторианска трилогия #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9543219389
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Картата на времето [bg]». Краткое содержание книги:
Ала сега всичките му планове за изкупление се бяха провалили заради онова глупаво девойче. Седна на леглото и извади чадърчето, което беше скрил в дрехата си; то несъмнено бе най-скъпата вещ в цялата стая. Ако го продадеше, с парите от него можеше да си покрие наема за два-три месеца, каза си той, опипвайки натъртения си хълбок, където привързваше торбичката с доматен сок, която шпагата на Мартин трябваше да пробие по време на дуела. Поне нещо добро бе произлязло от срещата с това момиче, макар че трудно можеше да забрави кашата, в която се бе забъркал. Направо не му се мислеше в каква беда би се озовал, ако я срещнеше на улицата. В такъв случай най-лошите страхове на шефа му щяха да се сбъднат, защото девойката веднага щеше да разбере, че зад „Мъри Пътешествия във времето“ се крие измама. И макар че това безспорно бе най-лошото, имаше и друго: тя щеше също така да узнае, че той не е никакъв герой от бъдещето, а нещастен бедняк. Тогава Том по неволя щеше да види как благоговението й мигом се превръща в разочарование, може би дори в зле прикрито отвращение, сякаш пред очите й една пеперуда ставаше отново гъсеница. В сравнение с разкриването на измамата това бе по-малка беда, естествено, но той знаеше, че за нея би се разкайвал много повече. Всъщност му доставяше огромно удоволствие да си припомня очарования погледна младата жена, макар и да знаеше, че не бе предназначен за него, а за героя, чиято роля играеше — храбрия капитан Шакълтън, освободителя на човешкия род. Да, предпочиташе Клеър да си го представя как съгражда наново света през 2000 г., а не как седи в тоя мръсен свинарник и си мисли за парите, които би могъл да получи за нейното чадърче.
Отиде ли човек в ранни зори на рибния пазар Билингсгейт, узнава, че миризмите пътуват по-бързо от светлината, защото много преди първият светлик да прониже нощта, морският полъх от мидите и острата смрад на змиорките, които изпълват количките на рибарите, вече се разнасят в студения нощен въздух. Промушвайки се между сергиите със стриди и продавачите на калмари, които хвалеха стоката си — три за едно пени, — Том Блънт стигна до входната врата към пристанището, където се събираха други сиромаси като него и показваха мускули и решимост в очакване да бъдат избрани от благосклонния пръст на някой корабен собственик, за да разтоварят плавателния му съд от презморски стоки. Плътно загърнат с връхната си дреха заради студа, Том се смеси с навалицата, сред която веднага забеляза Патрик, висок и як младеж; двамата толкова пъти бяха разтоварвали заедно сандъци, че накрая почти неволно завързаха бегло приятелство. Поздравиха се със сърдечно кимване и, подобно на гълъби, които надуват гуши, се опитаха да се откроят сред групата, за да привлекат вниманието на корабните собственици. Обикновено и двамата биваха избирани в първата бригада благодарение на здравото си телосложение; така стана и тази сутрин. Честитиха си взаимно с едва доловима усмивка и се отправиха към поредния товарен кораб заедно с дузина подбрани хамали.
Тази проста и почтена работа, която не изискваше друго освен здрави ръце и известна пъргавина, се нравеше на Том, и то не само защото му позволяваше да види красивото зрелище на зазоряването над Темза. Докато усещаше как физическото усилие го изпълва с една живителна и умиротворяваща умора, можеше да остави мислите си да се носят безцелно и да вземат понякога неочаквани обрати. Нещо подобно се случваше и на хълма Хароу, едно малко възвишение в околностите на Лондон, увенчано от столетен дъб, около който имаше десетина гроба, сякаш тези покойници не искаха да имат нищо общо с другите, струпани в съседното неголямо гробище. Бе открил хълма при една от разходките си и на това тревисто укрепление, което вече смяташе за лично светилище, своего рода параклис на открито и място за отдих от светската неразбория, понякога му идваха щастливи прозрения, които, за негова изненада, му разкриваха обикновено неуловимия смисъл на собственото му съществуване. Докато седеше там и се питаше какъв ли е бил животът на Джон Пийчи — човека, който почиваше под най-близката до дъба плоча, — Том можеше да разглежда и своя живот, сякаш бе чужд, и да го преценява с безстрастието, с което би преценил непознатия.