Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Колко храна имаме? — изръмжа Кълхуч.
Ланселот го погледна със съжаление.
— Морето е пълно с риба — каза той, — онези бляскави неща с перки и опашки, лорд Кълхуч, които се ядат.
— Не знаех — каза Кълхуч сериозно, — бях твърде зает, трябваше да убивам франки.
Чу се подтиснат смях сред воините, повикани да присъстват на съвета. Десетина от тях се бяха сражавали на континента като нас, но останалите бяха приближени на принц Ланселот и наскоро бяха повишени в чин. Братовчедът на Ланселот, Борс беше най-добрият боец на Беноик и командващ дворцовата охрана. Той поне бе видял няколко сражения и имаше славата на добър воин, макар че сега, както беше опънал дългите си крака, облечен в римска униформа, и с черната коса, старателно намазана с масло (като косата на братовчед му) и зализана назад, той изглеждаше изтощен.
— Колко копия имаме — попитах аз.
До този момент Ланселот изобщо не ми обръщаше внимание. Сигурен съм, че той не беше забравил нашата среща от преди две години, но въпреки това се усмихна, когато ми отговори.
— Имаме четиристотин и двадесет въоръжени мъже и всеки от тях има копие. Сега можеш ли да си отговориш на въпроса?
Аз му върнах вежливата усмивка.
— Копията се чупят, господарю, а и онези, които защитават крепостните стени, хвърлят копията си по враговете. Когато четиристотин и двадесетте мъже хвърлят копията си, какво ще хвърлят след това?
— Поети — измърмори Кълхуч, за щастие достатъчно тихо, за да не може Бан да го чуе.
— Има копия — каза Ланселот безгрижно, — освен това ще използваме копията, които франките ще хвърлят срещу нас.
— Поети, ти казвам — рече Кълхуч.
— Казахте ли нещо, лорд Кълхуч? — попита Ланселот.
— Оригнах се, господарю. Но след като вече се радвам на щедрото ви внимание, имаме ли стрелци?
— Да.
— Много ли?
— Десет.
— Боговете да са ни на помощ — каза Кълхуч и се свлече от стола. Той мразеше столовете.
След това Илейн взе думата, за да ни напомни, че на острова имаше жени, деца, тук бяха и най-великите поети на света.
— Безопасността на филите е във ваши ръце — каза ни тя, — и вие знаете какво ще им се случи, ако не успеете за защитите града.
Аз ритнах Кълхуч, защото той бе готов отново да измърмори нещо. Бан стана и вдигна ръка по посока на своята библиотека.
— Там вътре има седем хиляди осемстотин четиридесет и три свитъка — каза той тържествено — съкровище от натрупаното през вековете човешко познание и ако градът падне, това ще бъде и краят на цивилизацията.
След това кралят ни разказа една древна приказка за герой, който трябвало да влезе в някакъв лабиринт, за да убие страшно чудовище. Пътят си той отбелязвал с вълнена нишка, която щяла да му помогне на връщане да намери пътя към светлината.
— Моята библиотека е точно такава нишка — поясни накрая Бан смисъла на своя дълъг разказ. — Ако я изгубим, господа, завинаги ще останем в мрака. Затова, омолявам ви, омолявам ви, сражавайте се! — Кралят замълча за миг и се усмихна. — Освен това повикал съм помощ. Изпратил съм писма в Брослианд и в Думнония и мисля, че не е далеч денят, в който на хоризонта ще се появят платната на приятелските кораби! А Артър е дал клетва да ни помага, нали помните!
— Артър е прекалено зает със саксите — намеси се Кълхуч.
— Клетвата си е клетва — каза Бан.
Галахад попита дали има планове самите ние да осъществяваме нападения над лагерите на франките на сушата. Бихме могли лесно да се придвижваме с лодки, каза той, които да акостират на изток или на запад от техните позиции. Но Ланселот отхвърли тази идея.
— Ако напуснем стените — каза той, — ще загинем. Толкова е просто.
— И никакви атаки — каза Кълхуч с отвращение.
— Ако напуснем стените — повтори Ланселот, — загиваме. Заповедите, които трябва да изпълнявате са прости — стойте зад стените.
Ланселот заяви, че най-добрите воини на Беноик, стотина ветерани, които се бяха сражавали на континента, ще пазят главната порта. Ние, петдесетте оцелели думнонци, трябваше да защитаваме западните стени, а останалата част от острова бе поверена на градското опълчение, към което се бяха присъединили бегълци от континента. Самият Ланселот и воините от дворцовата стража с техните бели наметала щяха да останат в резерв, който щеше да наблюдава развоя на събитията от двореца и да се притичва на помощ там, където беше най-необходимо.
— Със същия успех може да повикаме и феите на помощ — изръмжа до ухото ми Кълхуч.
— Пак ли се оригнахте, лорд Кълхуч? — попита Ланселот.
— От рибата ще да е, господарю, с която се храня — отговори Кълхуч.