Кралят на зимата

При прилив франкските лодки сновяха около острова и вадеха капаните, заложени по-далеч от крайбрежието на града. Заливът беше сравнително плитък и франките лесно откриваха върбовите кошове и ги изпочупваха със своите копия. Една от тези лодки при завръщането си към сушата заседна в плитчина и когато приливът се оттегли, тя остана да стърчи сред пясъците на четвърт миля от града. Кълхуч ни поведе в атака срещу екипажа на франкската лодка. Използвахме рибарски мрежи, за да се спуснем надолу по стените. Бяхме тридесет души, а онези в лодката — дванадесет. Като ни видяха да приближаваме, франките избягаха. В изоставената лодка намерихме един варел с осолена риба и два изсъхнали хляба. Взехме храната и щастливи се върнахме в крепостта. При следващия прилив докарахме и лодката до града и здраво я завързахме за брега в подножието на нашата част от стената. Ланселот видя как нарушавахме неговите заповеди, но не ни наказа, макар че все пак кралица Илейн изпрати човек да ни попита какви продукти сме донесли от заловената лодка. Ние им изпратихме малко солена риба и без съмнение този наш дар е бил приет като обида. Ланселот ни обвини, че сме взели лодката, за да можем да избягаме от Инис Трийбс и ни заповяда да я закараме в малкото пристанище на острова. В отговор аз се изкачих до двореца и поисках от Ланселот да се извини, за дето ме беше нарекъл страхливец или да се бие с мен. Принцът и неговите поети обаче се бяха залостили в двореца и аз напразно призовавах Ланселот отвън. Накрая плюх на прага и си тръгнах.

Колкото по-отчайващо ставаше положението, толкова по-щастлив беше Галахад. Неговото щастие донякъде се дължеше на присъствието на Лиънор, арфистката, която ме беше посрещнала в Инис Трийбс две години по-рано, момичето, за което Галахад ми беше признал, че беше събудило страст в душата му, същото онова момиче, което Ланселот беше изнасилил. Тя и Галахад се бяха отделили в един ъгъл на склада, в който живеехме. Ние всички имахме жени. Безнадеждността на положението ни караше да забравим обикновените норми на поведение, ние бързахме да вземем каквото можем от малкото живот, който ни оставаше. Жените стояха на пост заедно с нас и хвърляха камъни по франките всеки път, когато те се опитваха да чупят нашите рибни капани. Отдавна вече нямахме копия, бяха ни останали само онези, които си бяхме донесли от Думнония и които пазехме за главната атака. Малцината стрелци с нас нямаха други стрели, освен онези, които франките изстрелваха в града, но този вид снабдяване ставаше все по-редовно с приближаването на вражия понтон. Франките издигнаха ограда от трупи на края на понтона, зад която се криеха стрелците им и засипваха защитниците на града със стрели. Франките не направиха опит да удължат понтона до самия град, защото новият път им трябваше само, за да им осигури достъп до мястото, където можеха да започнат своя щурм. Знаехме, че те скоро щяха да предприемат този щурм.