Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Франките се страхуваха от нас. Наричаха ни горски вълци, а ние приехме обидата с гордост и превърнахме вълка в свой символ. Започнахме да носим сиви вълчи опашки на шлемовете си. Виехме, за да ги плашим, държахме ги будни нощ след нощ, вървяхме дебнешком след тях по цели дни и ги издебвахме в засада точно, когато най-малко ни очакваха. Въпреки всичко франките бяха много, а ние малко и месец след месец редиците ни оредяваха.
Галахад се сражаваше заедно с нас. Той беше силен боец, но беше и учен, който се беше ровил в библиотеката на баща си и можеше по цяла нощ да говори за стари Богове, нови религии, странни държави и велики мъже. Спомням си, една нощ лагерувахме в разрушена вила сред руините на селище, което само седмица преди това беше благоденстващ град със своя тепавица, грънчарска работилница и мандра. Но франките бяха минали оттам и сега всичко беше порутено и пропито с кръв, стените на вилата бяха съборени, а изворът в двора беше отровен от труповете на жени и деца. Бяхме оставили часовои в гората, затова си позволихме да запалим огън и да изпечем два заека и едно яре. Пиехме вода, а се правехме, че пием вино.
— Фалернско — каза Галахад замечтано, вдигнал глинената си чаша към звездите сякаш беше златна бутилка.
— Какво е това? — попита Кълхуч.
— Това, скъпи ми Кълхуч, е вино, изключително приятно вино, което са пили римляните.
— Никога не съм обичал вино — каза Кълхуч, след това се прозина широко. — Това е женско питие. Сега ще пием сакско пиво! Пия за вас.
След няколко минути той заспа. На Галахад не му се спеше. Огънят вече едва мъждукаше, но звездите ярко светеха. Една от тях падна и остави бяла следа в небето. Галахад се прекръсти — той беше християнин и вярваше, че падащата звезда е демон, изгонен от рая.
— Някога е бил на земята — каза той.
— Кой? — попитах аз.
— Раят. — Галахад полегна назад в тревата и сложи ръце под главата си. — Красивият рай.
— Искаш да кажеш Инис Трийбс.
— Не, не, Дерфел. Искам да кажа, че когато Бог сътворил човека, Той дал на хората райска градина, в която да живеем и на мен ми се струва, че още оттогава ние сме започнали да губим този рай малко по малко. И скоро, мисля си, ще го загубим напълно. Спуска се мрак. — Той замълча за малко, после се изправи и седна, сякаш неговите мисли му бяха влели нова енергия. — Само помисли. Преди по-малко от сто години на тази земя е царял мир. Хората строели големи къщи. Сега не можем да строим като тях. Знам, че баща ми е изградил хубав дворец, но той представлява само събрани и слепени счупени парчета от стари палати. Ние не можем да строим като римляните. Не можем да строим нито толкова високо, нито толкова красиво. Не можем да правим пътища, не можем да правим канали, не можем да правим акведукти. (Аз дори не знаех какво е това акведукти, но си замълчах, защото Кълхуч доволно хъркаше до мен.) — Римляните са строели цели градове — продължи Галахад, — градове, които са били толкова големи, че за да стигнеш от единия край на града до другия можеш цяла сутрин да вървиш и през цялото време ще стъпваш върху подредени, равни камъни. В онези времена човек можел със седмици да върви и пак щял да бъде на римска земя, да се подчинява на римските закони и да чува езика на римляните. А виж сега тази земя — махна Галахад с ръка към нощната тъма. — Само мрак. И той се разпростира, Дерфел. Мракът пълзи и поглъща Арморика. Беноик ще изчезне, а след това Брослианд, а след Брослианд, Британия. Вече няма да има закони, няма да има книги, музика, правосъдие, само отвратителни мъже около димящи огньове, които мислят само кого да убият на следващия ден.
— Не и докато Артър е жив — казах аз упорито.
— Един човек срещу мрака? — попита Галахад скептично.
— Твоят Христос не е ли бил сам срещу мрака? — попитах аз.
Галахад се замисли за миг, загледан в огъня, който хвърляше трепкащи сенки върху силното му лице.
— Христос — каза той накрая, — е бил нашият последен шанс. Той ни е казал да се обичаме помежду си, да правим добро, да помагаме на бедните, да даваме храна на гладните, дрехи на голите. Затова хората Го убили. — Галахад се обърна и ме погледна. — Аз мисля, че Христос е знаел какво ще стане и затова ни е обещал, че ако живеем като Него, ще отидем с Него в рая. Не на земята, Дерфел, а в рая. Там горе — посочи той към звездите, — защото е знаел, че със земята е свършено. Ние изживяваме нейните последни дни. Дори твоите Богове бягат от нас. Нали така ми каза ти? Че твоят Мерлин обикаля из непознати страни да търси път към старите Богове, но за какво биха ни послужили тези пътища? Твоята религия отдавна е умряла, още когато римляните са опустошили Инис Мон и всичко, което ви е останало, са само несвързани части от познания. Твоите Богове са си отишли.