Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Не — казах аз, мислейки за Нимю, която чувстваше присъствието на Боговете, макар че лично за мен Боговете винаги са били нещо далечно и неясно. За мен Бел беше като Мерлин, само че много далечен и неописуемо огромен и много по-тайнствен. Струваше ми се, че Бел живее в далечния север, а Манауидан някъде на запад, където тътенът на вълните не спираше.
— Старите Богове са си отишли — настоя Галахад. — Изоставиха ни, защото не сме достойни.
— Артър е достоен — казах аз упорито, — ти също.
Той завъртя глава.
— Аз съм толкова отвратителен грешник, Дерфел, че сърцето ми се свива от страх.
Каза го толкова искрено, че аз се разсмях.
— Глупости — казах аз.
— Аз убивам, изпитвам страст, завиждам.
Той беше искрено нещастен, но Галахад, също като Артър, беше от хората, които непрекъснато надничаха в душата си и усещаха неугасващия й порив, а при такива хора, бях забелязъл, щастието никога не траеше дълго.
— Ти убиваш само хора, които иначе биха убили теб — казах му аз.
— И Бог да ми е на помощ, защото това ми доставя удоволствие — прекръсти се той.
— Добре — казах аз. — А какво й е грешното на страстта.
— Страстта надвива разума.
— Но ти си разумен — напомних му аз.
— Но аз изпитвам страст, Дерфел, о, каква страст. Има едно момиче в Инис Трийбс, една от арфистките на баща ми.
Галахад поклати глава обезкуражен.
— Но ти контролираш своята страст — казах аз, — следователно трябва да се гордееш с това.
— Аз се гордея с това, но гордостта също е грях.
Поклатих глава — спорът с Галахад беше безнадежден.
— А завистта? — минах аз на третия от неговите грехове. — На кого завиждаш?
— На Ланселот.
— На Ланселот ли? — учудих се аз.
— Защото той е престолонаследникът, а аз не. Защото той взима всичко, което иска, когато поиска, и не изглежда да съжалява за това. Онази арфистка например. Той просто я взе. Тя пищи, съпротивлява се, но никой не смее да го спре, защото той е Ланселот.
— И ти ли не посмя?
— Аз бих го убил, но бях далеч от града.
— Баща ти не го ли спря?
— Баща ми е бил при книгите си. Сигурно си е мислел, че гларуси пищят в морето или че двама от неговите фили се карат за някоя метафора.
Аз плюх в огъня.
— Ланселот е червей — казах аз.
— Не — настоя Галахад, — той си е Ланселот. Получава каквото иска и прекарва дните си в заговори за постигането на онова, което иска. Той може да бъде много чаровен, много благовиден, той би могъл дори да бъде велик крал.
— Невъзможно — казах аз твърдо.
— Не, наистина. Ако той иска властта (а той я иска) и я получи, това може би ще засити апетитите му. Той иска да бъде харесван.
— Много странно се опитва да го постигне — казах аз, защото си спомних как Ланселот ме дразнеше на масата на баща си.
— Той веднага разбра, че ти никога няма да го харесаш и затова те предизвика. Така създавайки си враг в твое лице, той може да си обясни защо ти не го харесваш. Но с хора, които не го заплашват, той може да бъде много мил. Той може да бъде велик крал.
— Той е слаб — казах аз презрително.
Галахад се засмя.
— Силният Дерфел. Сигурният Дерфел. Ти сигурно мислиш, че всички други са слаби.
— Не — казах аз, — но мисля, че всички сме изморени, а утре ще трябва да убиваме франки, така че аз заспивам.
На следващия ден наистина се наложи да убиваме франки, след това си починахме в една от планинските крепости на Бан, превързахме раните си, наострихме очуканите мечове и отново се върнахме в горите. Но седмица след седмица, месец след месец, ние се сражавахме все по-близо и по-близо до Инис Трийбс. Крал Бан помоли своя съсед, краля на Брослианд, Будик да му изпрати помощ, но Будик укрепваше защитата на собствените си граници и не искаше да се лишава от хора в името на една вече загубена кауза, освен това саксите му създаваха много грижи. Макар и рядко новини пристигаха и от Британия. Често вестите бяха неясни, но все пак разбрахме, че нови сакски орди се опитваха да колонизират земите навътре в острова и оказваха силен натиск върху границите на Думнония. Горфидид, който беше такава заплаха преди да напусна Британия, напоследък бил по-кротък, благодарение на ужасната епидемия, развихрила се в страната му. Пътници ни разказаха, че самият Горфидид бил болен и мнозина мислели, че той няма да изкара годината. Същата болест убила и годеника на Сийнуин, някакъв принц от Регед. Аз дори не знаех, че тя се беше сгодила отново, но когато чух, че мъртвият принц няма да се ожени за поуиската звезда, признавам, изпитах егоистично удоволствие. Нищо не се чуваше за Гуинивиър, нито за Нимю, нито за Мерлин.