Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— Иде ми да ти завра главата под водата и да те удавя — изръмжа Пърс. — И пак ще ти е малко. Ти съсипа живота на братовчедка ми. Да я зарежеш с дете от теб!
— Аз ще се отплатя — хленчеше Максуел. — Ще се оженя за нея, ако кажете.
— Млък, тя няма да се омъжи за негодник като теб — каза Пърс.
— Ще й припиша имот. Ще направя завещание за нея и детето.
— Това по бива — каза Пърс. — Ще трябва да го уредим писмено с адвокат от Слайго още утре сутринта. Подписано и подпечатано. Аз ще имам грижата да го предам.
Два дни по-късно Пърс отлетя от Дъблин за Хийтроу, като носеше в джоба си копие от юридическия документ, депозиран при адвоката в Слайго, съгласно който професор Сидни Максуел от колеж „Ковенънт“, Атланта, Джорджия, признава бащинство над сина на Бернадет Макгаригъл — Фергъс, и декларира, че й осигурява годишна рента в размер, достатъчен тя да напусне настоящата си работа. Професор Макгриди му беше разрешил да отсъства двадесет и четири часа от лятното училище и той възнамеряваше да отиде отново при г-жа Гасгоан и да я попита за адреса на Бернадет или да препрати писмо до нея. Но когато стигна до сградата на площад „Сохо“, той откри офиса, който бе посетил преди, зает от пътническа агенция.
— „Гърлс Ънлимитид“? — каза служителката в приемната. — Не, никога не съм ги чувала, но аз съм тук само от две седмици. — Един господин търси „Гърлз Ънлимитид“, Дорийн, да знаеш нещо? — Не, тя също не знае. — Можете да попитате във видеотеката на партерния етаж.
Пърс попита във видеотеката на партерния етаж, но те сякаш го заподозряха, че е полицай — първо му предложиха подкуп, а когато ги запита за какво е той, му казаха да изчезва. Никой в цялата сграда не беше и чувал, че „Гърлз Ънлимитид“ изобщо съществуват, камо ли да знаят нещо за настоящия им адрес. Пърс не можеше да направи нищо друго, освен да се върне в Ирландия и да опита с обяви във вестниците или в списанията за шоу-бизнес.
Върна се до Хийтроу с метрото в унило настроение, обезверен не само от неуспеха да намери Бернадет, но и защото пътуването бе съживило спомените му за Анджелика. Той и така не беше прекъсвал да мисли за нея повече от пет минути през цялото лято. Молбата, която остави в параклиса при последното си минаване оттам, беше без отговор, поне частта, която се отнасяше до него самия: „Господи, помогни ми да забравя Анджелика“. Щеше ли някога да забрави това фино лице, тези изящни форми? Тъмната коса, падаща на блестящи вълни по врата и раменете й на приема в Рамидж, или развяваща се на вятъра, когато се носеше в маратонки по пътеката, непрогледно тъмните й очи — сериозни в залата за лекции, замечтано-очаровани от поемата му в снега под луната? Или празни и безизразни в срамните фотографии пред „Сини небеса“? Пърс тръсна раздразнено глава при последния спомен, ядосан, че е позволил на съзнанието си да го извика пред вътрешния му поглед. С тези мисли Пърс слезе от вагона на метрото.
Той откри, че ще трябва да чака два часа до следващия полет за Дъблин. Пред очите му попадна табелка „Към параклиса «Сейнт Джордж»“ и понеже нямаше какво друго да прави, се насочи в указаната от нея посока. Този път тя не го заведе в пералнята на аерогарата, а до бункера от тъмно-червени тухли под черния дървен кръст. Той бутна летящата врата и слезе по стълбите към тихия параклис под земята.
Молбата му все още бе там, забодена на зеленото сукно върху дъската за обяви: „Господи, помогни ми да забравя Анджелика. И моля те, отклони я от този унизителен живот“. Но тя бе анотирана с дребен почерк, който Пърс познаваше добре — толкова добре, че сърцето му спря да бие за миг, дробовете му се издуха от задържания дъх, погледът му се замъгли и той залитна встрани.
„Външността е измамна. Виж «Царицата на феите», II, xii 66“
Пърс възстанови равновесието си, свали листчето от дъската за обяви и се затича с него към най-близката сграда на терминала. Блъсна няколко протестиращи пътници от нетърпение да стигне до павилиона с книги. Имат ли „Царицата на Феите“ от Сър Едмънд Спенсър? Не, нямат я. Поне в издание на „Пенгуин“? Не, в никакво издание. Но те не разбират ли, че „Царицата на феите“ е една от перлите в короната на английската поезия? Нямало голямо търсене на поезия тук, на летището. Господинът можел, ако желае, да провери в другите книжарски павилиони наоколо, но шансовете му за успех са нищожни. Пърс мина тичешком от терминал в терминал, от щанд на щанд, питайки на висок глас за някой брой от „Царицата на феите“. Една продавачка му предложи Енид Блайтън, друга последния брой на „Гей новини“. Той зарови отчаяно пръсти в косата си. Очевидно можеше да направи само едно: да се върне в центъра на Лондон, където книжарските магазини може да са, дай боже, още отворени.