Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— „Ще стана и ще тръгна аз към остров Инисфрий“ — рецитира на висок глас с бруклински акцент пълна матрона в карирани бермудки и розова тениска и се усмихва разбиращо на Пърс. През последните две лета Пърс бе водил този курс, напътстван от професор Макгриди и понеже остана свободен след разочароващото пътуване до Амстердам, се бе съгласил да продължи и това лято. — „Измазана със глина колибка от дърво“. Ще видим ли колибката, г-н Макгаригъл?
— Аз не смятам, че Ийтс наистина си е играл да я строи, г-жо Финкълпърл — каза Пърс. — Това е било повече мечта, отколкото реалност. Както и повечето от най-честолюбивите ни стремежи.
— О, аз не съм на това мнение, г-н Макгаригъл. Аз съм убедена оптимистка.
— С тези малките лодки ли ще ни карат?
Пърс се обърна да види кой зададе този въпрос с изненада и дори удоволствие, защото това беше първата дума, произнесена от този човек, откакто започна лятното училище.
— Да, не е далече, г-н Максуел.
— Но те даже нямат мотори.
— Мъжете са много добри гребци — увери го Пърс. Но Максуел потъна в мрачно мълчание. Той беше облечен много по-официално от останалите в групата със спортен жакет и камгарни панталони, а слънчевите му очила бяха от онези, дето потъмняват или изсветляват в зависимост от яркостта на слънцето. Под ослепителните отблясъци от езерната повърхност в момента, стъклата представляваха два непрогледно черни диска. Максуел беше малко потаен, колегите му не го обичаха и дори се страхуваха от него — знаеха, че е преподавател някъде из затънтените краища на американския Юг, но на семинарите все създаваше впечатление, че нивото на дискусиите е прекалено ниско, за да го изкуши да вземе участие.
— Да не те е страх да се качиш в лодките, Максуел? — взе го на подбив г-жа Финкълпърл.
— Аз не мога да плувам — каза той кратко.
— И аз не мога! — извика г-жа Финкълпърл. — Но нищо няма да ми попречи да отида на езерния остров Инисфрий. „И девет бобени лехи, и кошер за пчели“. Само ще си взема якето от автобуса. Този бриз нещо яко хладнее.
Пърс одобри намерението й, макар да знаеше, че нейното яке е от тънка найлонова материя на червени и жълти ивици и със сини кантове. Той отиде при групата лодкари.
— Не трябваше ли да има четири лодки? — попита той.
— Лодката на Пади Малоун е пробита — каза единият от мъжете. — Но ще се оправим с останалите три. Ще поберем хората.
— А времето? — каза Пърс, оглеждайки отново небето. — Много тъмнее на запад.
— Времето ще се задържи още два часа — увериха го те. — Докато се вижда Бен Бълбен, няма защо да се тревожите.
Този съвет едва ли беше безкористен, досещаше се Пърс, защото лодкарите щяха да изгубят парите си, без да споменаваме бакшишите, ако превозването се отменеше. Но съмненията му бяха прекратени от професор Макгиди, който не искаше да разочарова студентите.
— Тогава нека не се бавим — подкани той групата. — Събирайте се и се качвайте в лодките.
Те само това и чакаха — тръгнаха към лодките с весели смехове, шумни съвети и закачки с американските матрони, облечени с анораци в ярки цветове и сандали от пластмаса, а засмените лодкари държаха здраво лодките в плитките води, за да могат те да се качат. Пърс се намери на носа на едната лодка с колене, опрени в седящия срещу него Максуел. Групата беше от тридесет и шест човека — по дванадесет в лодка плюс гребците. Това беше прекалено много. Лодките нагазиха дълбоко във водата — Пърс можеше да докосне повърхността й, без да се навежда.
Отначало вървеше добре. Лодкарите гребяха усилено и между лодките възникна нещо като състезание, при което всяка група подтикваше своя екипаж да кара още по-бързо. Вълничките, които се плискаха в лодките, опръскваха пасажерите леко, дори приятно. Но малко по-късно, когато брегът остана назад, а ниският бряг на Инисфрий се очерта пред тях, светлината сякаш се сгъсти, а вятърът задуха по-силно. Пърс разтревожено огледа хоризонта, който се виждаше много по-наблизо от преди. Бен Бълбен се бе скрил. Слънцето изчезна зад тъмен облак и цветът на водата се промени веднага от син на черен, изпъстрен с бели къдрици от пяна. Лодките започнаха да се повдигат и пропадат, а пръските студена вода караха пасажерите да издават тревожни и уплашени писъци. Много скоро седналият на носа Пърс бе подгизнал до кости.