Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— Най-добре да се връщаме — извика той на двамата гребци в лодката.
Единият поклати глава. — Не може да рискуваме да завием при този вятър — извика той. — А и вече сме на половината път.
Островът обаче все още изглеждаше обезсърчително далеч, обгърнат от дъждовен плащ, който бързо се движеше към тях над развълнуваната вода и скоро зашиба лицата на пасажерите болезнено като камшик. Сега всички бяха мокри и вече не се оплакваха, ако някоя вълна прелееше през борда. Мълчанието им беше показател за това, колко уплашени бяха те — стиснали планшира, до глезени във вода, очакващи лодкарите да кажат нещо за успокоение. Но двамата гребяха мрачно срещу вятъра — тежестта на водата в лодката усложняваше задачата им. Нямаше съдове за изгребване на вода и един-двама от пътниците безрезултатно опитаха да импровизират с обувки и шапки.
Дали защото техният съд пропускаше повече от другите или товарът му бе по-тежък, а гребците му — по-слаби, но Пърс забеляза, че тяхната лодка изостава от другите две. Г-жа Финкълпърл със затворени като за молитва очи напевно изреждаше думи от поемата „Езерният остров Инисфрий“, сякаш повтаряше мантри:
Една особено голяма вълна се разби в носа на лодката и рецитацията внезапно премина в булбукащо давене и хленч. Очилата на Максуел бяха станали прозрачни от навъсеното небе, а сивите му очи красноречиво издаваха истински ужас. Той се хвана за ръката на Пърс и я стисна в здрава хватка като тази на Древния моряк.
— Потъваме ли? — пресипнало изкрещя той.
— Не, не — каза Пърс. — Всичко е наред.
Но гласът му не звучеше убедително. Лодката беше нагазила опасно дълбоко във водата — по-скоро приличаше на вана, отколкото на лодка. Вените се издуваха по челата на гребците, а греблата сякаш се огъваха от напрежението да поддържат в движение пълния с вода съд. Лодкарите се спогледаха с мълчаливо разбиране и оставиха греблата. Единият извика към Пърс:
— Боя се, че е поела доста вода, г-не.
— Казах ли ви, че потъваме! — изкрещя Максуел и още по-здраво се хвана за Пърс. — Спасете ме!
— За бога, човече, овладей се малко! — протестира Пърс и се опита да се освободи от френетичната хватка на другия.
— Но аз не мога да плувам! Ще се удавя! Къде са другите лодки? Помощ! Помощ!
— Ти само за собствената си кожа ли мислиш? — възкликна възмутено Пърс. — Няма ли да се сетиш за дамите тук?
— Не ме оставяйте да се удавя. На съвестта ми лежи голям грях. — Лицето на Максуел беше изкривено от страх и вина. — Тази буря е божията присъда над мен.
— В такъв случай бог е несправедлив към останалите — скастри го Пърс и се взря през дъжда към брега на острова, който другите две лодки изглежда вече бяха достигнали благополучно.
— Хайде да извикаме „Помощ“ всички заедно, дами и господа! — подкани ги той, за да поддържа духа им. — Едно, две, три…
— Помо-ощ! — извикаха всички в нестроен хор, с изключение на Максуел, очевидно загубил надежда.
— Да, това е божията присъда — стенеше той. — Да ме удави в езеро край Слайго, точно където измамих горкото момиче. Аз не знаех, че ще идваме тук, като се записвах за курса.
— За какво момиче говориш? — каза Пърс.
— За една камериерка — подсмръкна Максуел — сълзи, а може би дъжд или вода от езерото течаха по лицето му и капките увисваха на носа му. — От един хотел, където бях отседнал преди години за лятното училище. Докторската ми дисертация беше върху келтската митология в ранните поеми.
— Дявол да вземе дисертацията ти! — извика Пърс. — Как се казваше момичето?
— Името й беше Бернадет. Не помня фамилията й.
— Макгаригъл — каза Пърс, — като моята.
Максуел внезапно се пусна от Пърс и го загледа невярващо. — Точно така. Беше Макгаригъл. Откъде знаете?
В този момент лодката бавно започна да потъва надолу под акомпанимента на жалостив плач от останалите пасажери, които обаче скоро откриха, че за късмет са заседнали в плитчина до коляно. Другите лодкари прецапаха от брега да пренесат по-възрастните и нестабилни корабокрушенци до суха земя. Пърс трябваше да носи Максуел, който бе увиснал на врата му в момента, когато лодката тръгна надолу, и отказваше да отпусне прегръдката си.