Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Отоплението беше пуснато. Дру свали ръкавиците си и постави ръце върху топлата решетка на парното.
— Къщата, която търсим, е на ъгъла — каза отец Станислав. — Заобиколена е от висок зид. Собственост е на негов приятел.
— Има ли осветление в градината?
— Не, никакво. Но цялата къща свети.
— Е, разбира се. Като пламък — примамка за мушиците. В случай, че го открия. Има ли охрана?
— Не видях. Но нямах и възможност да разгледам добре, защото не трябваше да спирам колата. Входът за леки коли е с широка метална врата. Затворена е, но зад нея забелязах няколко коли.
— Охраната сигурно е скрита някъде и дебне някой да се покаже над стената, привлечен от тъмнината в градината. Може би тогава пускат осветлението.
— Така ще да е — каза отец Станислав. Зави край ъгъла и спря в най-тъмния участък.
Една спортна кола — Дру не разбра какъв модел беше — спря зад тях. От нея излезе някой, запъти се към Олдсмобила и отвори вратата. Арлийн влезе вътре.
— Проверих къщата, както и ти. Не видях никаква охрана.
— Какво ще кажете? Да рискуваме ли? — запита Дру.
Гледаха се без да мигнат.
— Време е.
Дру се обърна към пълна с бутилки дървена каса, поставена на задната седалка. Вътре нямаше газирана вода, а нещо много по-силно.
Съдържанието беше бензин, примесен с течен перилен препарат. Гърлото на всяка една от бутилките беше запушено с тампон. Това беше домашно приготвен напалм. Горящият бензин щеше да залепне за всяка повърхност, до която достигнеше.
Разделиха бутилките поравно. Всеки сложи по осем в сак. Слязоха от колата и отидоха до ъгъла. Отец Станислав продължи направо, като прекоси улицата, а Арлийн и Дру завиха надясно. Като стигнаха до следващия ъгъл, се спогледаха.
— Внимавай — каза Дру с внезапно обзела го тъга в гласа. „Какво я караше да прави!“
— Когато всичко това свърши…
Дру замълча. Не гореше от желание да чуе продължението.
— Ти и аз трябва да си поговорим за много неща — каза тя. Уличната светлина се отразяваше в напрегнатия й поглед.
Знаеше какво има предвид Арлийн, но тъгата му ставаше все по-силна и не знаеше как да й отговори. Нямаше време да помисли.
— Непрестанно мисля за теб — каза тя.
Той все още не намираше думи да й отговори. Но не устоя на целувката й. Без да му мисли много, той също я целуна и я притисна до себе си.
— Добре. Когато свърши — с мъка си поемаше въздух, — ще поговорим.
Като стъпваше внимателно, придържайки сака, Дру вървеше по потъналата в мрак улица зад къщата, към която се бе запътил. Мина покрай две неосветени къщи и се запровира покрай живия плет и някакви храсталаци, за да не върви по тротоара. Очите му бързо привикваха към все по-плътния мрак и за миг зърна алеята, успоредна на улицата, по която бе дошъл. Отвъд алеята имаше висока три метра стена, която се издигаше между него и задния двор на къщата.
От това място виждаше само горните етажи, защото стената му пречеше. Но както беше казал отецът, в цялата къща лампите бяха запалени. Дру не гледаше към светлината, за да не попречи на ориентацията си в тъмнината. Внимателно разглеждаше алеята. Забеляза, че беше покрита с чакъл. Изпитателно гледаше по-прикритите кътчета, където някой би могъл да се крие. Съществуваше опасност Рей да е поставил постове извън стените, въпреки че Дру много се съмняваше в това. Имаше една много основателна причина да не го прави — някой съсед можеше да ги забележи и да се обади в полицията. Имаше и още една причина — силите на Рей бяха разпръснати, някои в офиса, други в имението му, затова би трябвало да е концентрирал останалите от охраната в границите на имота, като ги разположи по най-подходящ начин, така че никой да не може да проникне откъм стената.
„Както и да е. Не е лошо да взема предпазни мерки“ — мислеше си Дру. Освен това, като погледна светещия циферблат на часовника си, видя, че има още една минута, докато Арлийн и отец Станислав заемат позициите си. Можеше да я използва, за да провери още веднъж алеята.
В къщата зад гърба му неочаквано светна прозорец. Дру бързо се мушна под клоните на една ела. Почувства миризмата на смола. Вдигна поглед нагоре към светлинката и заоглежда прозореца през еловите иглички. Беше на втория етаж. Завесите бяха спуснати. За секунди му се мярна силуетът на човек, който стоеше неподвижно отстрани. Видя, че сянката се наведе, като че ли натисна нещо и изчезна. Светлината угасна.
Дру се чудеше каква е тази стая. Дали не е банята? А силуетът може да е бил на мъж, който се облекчава. Каквато ще да е. След като човекът не погледна навън, нямаше причина да се тревожи.