Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Жената го вдигна. Само слушаше какво й говорят, след това каза „Deo gratias“ и затвори. Обърна се към Дру.
— Обществен телефон близо до статуята на Пол Ревер и църквата Олд Норт.
— Обществен телефон ли?
— В Норт Енд — отговори жената.
— Но…
Арлийн се издаде напред от шезлонга, на който седеше.
— Какво става?
— Обществен телефон, близо до статуята на Пол Ревер. Място за туристи — разсъждаваше Дру и усети, че стомахът му се свива на топка. — И чичо Рей ни даде цял ден на разположение, за да го открием. Нещо има тук. Той не би се осмелил да използва такъв телефон. На твърде открито място е. Винаги бихме могли да разберем, че крои нещо. Никога няма да отиде там. Но ще разположи хората си в района, в случай, че се появим ние.
— Което означава, че и ние няма да се появим — каза Арлийн.
— Точно така. Но той е обмислил и този вариант. Не, иска да използва този телефон по други причини. Някой ще вдигне слушалката, но не Рей. Ще ми даде нов номер. Този телефон е само междинен. По-добре да тръгваме.
— Не — настоя Арлийн. — Ще остана тук докато не ми кажеш какво става.
— Уловка е. Сигурен съм, че е капан. Но не е това, което очакваме. Това е висша математика. Той води играта. Но вече знам какво е намислил. Обучавали са ни едни и същи хора по едни и същи правила. Използвах същия номер в…
Дру потръпна при този спомен.
— Ако не ми обясниш какво става…
— Когато се качим в колата. Побързай.
Дру се обърна към медицинската сестра.
— Имаме нужда от стая с преходна стъклена врата, за да мога да виждам какво става вътре. На по-отдалечено място. В стаята трябва да има телефон.
— Аз… — жената се замисли. — Не, почакайте малко. В приземния етаж на местната енория има една кухня с летяща стъклена врата, за да могат хората, които влизат и излизат да се виждат и да не се удрят в нея. Там има и телефон.
— Дайте ни адреса.
Жената му го каза и Дру си го записа.
— Обадете се там и помолете всички да напуснат. Нямаме много време до четири часа — Дру погледна часовника си.
— За какво? — запита Арлийн.
— За да купим един магнетофон. И, Господ да ни е на помощ, една мишка.
Тази мишка беше бяла — за разлика от неговия Стюарт, който беше сив. Дру я купи в кафез. Плати на продавача и запита:
— Имате ли нещо сладичко за нея?
— Сладичко за мишки ли? — пълният мъж с оредяла коса и изцапана престилка вдигна озадачено вежди.
Някакъв папагал изкрещя в ъгъла.
— Разбира се. Каквото обичат най-много. Някакво лакомство.
— Лакомство ли? — мъжът изгледа Дру сякаш беше луд. — Хей, слушай, мога да ти пробутам нещо, но не искам да мамя клиентите си. Няма нужда да харчиш много пари за храна за мишки. Ей това тука е евтино и хранително, а на тях и без това им е безразлично. Какво, по дяволите, ти разбира една мишка от тия работи.
— Ще яде каквото и да му дадеш, нали?
— Да, само че тази специално е женска.
— Добре. Искам най-доброто за нея. Искам да се натъпче с най-хубавата храна, която някога е вкусвала. Цената не ме интересува.
— Както кажете. Вие плащате. Погледнете вдясно. Тук на този рафт имам нещо, което ще е върхът за нея.
Дру плати още десет долара и излезе от магазина за животни като в едната си ръка носеше чантата с храната, която тежеше пет фунта, а в другата кафеза с мишката.
През това време Арлийн чакаше в колата си със запален двигател.
— Много е сладка. Лично аз никога не съм се отвращавала от мишки. Измисли ли й вече име?
— Малкия Стюарт втори — тъжно отговори той.
Тя изведнъж се досети.
— По дяволите — погледът й стана сериозен. — Извинявай, правех се на интересна.
Дру затвори вратата като притискаше кафеза до себе си.
— Няма нищо. Рей да му мисли.
Дори и в три и половина следобед залязващото есенно слънце не проникваше в приземния етаж на енорията. Пречеше му църквата от същата страна. Стаята откъм запад тънеше в мрак. Всичко беше пропито от влага. Дру усети хладината, която идваше от бетонните стъпала. Спря, докато заглъхне ехото от стъпките му.
Настъпи тишина.
Хвърли бърз поглед към наредените в дълги редици маси, покрити с мушама, миришещи на социални обеди — боб, хот-дог, картофена и сурова зелева салата.
Арлийн бързо слезе след него като държеше кутията с магнетофона.
— Има ли някой тук? — извика Дру.
Гласът му отекна в тишината.
— Добре.
Мишката цвърчеше в кафеза си.
Като се ориентираше в мрака, Дру посочи към една остъклена врата вдясно.
— Това тук трябва да е кухнята. Дано само жената да си спомня добре и да има телефон.