Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
— Исках да отслабя отбраната му, да отвлека вниманието му в много посоки. Повече охрана около дома му означава по-малко около него самия. Права си. Ще бъде така невротизиран, че няма да се появява на споменатите места. Но това е много добре. Ще ограничим движението му. Ще постигнем същия ефект, все едно че сме поставили взрив в тях. А сега искам непрекъснато да го атакуваме по различни начини. Всяко нападение да бъде по-сериозно от предишното. Да се появяваме там, където най-малко ни очакват. И все по-начесто. Да приложим основните принципи на тероризма.
— Но защо? — Арлийн се измъчваше, като гледаше неприкритата му радостна възбуда от това, че ще тероризира Рей.
Той избягваше въпросителния й поглед.
— Май не разбирам какво искаш да кажеш.
— Аз разбрах — намеси се отец Станислав. — Мисля, че иска да знае докъде ще доведе всичко това. Каква е крайната ти цел, да го убиеш ли?
— Трябва да се докопаме до него. Трябва да ни отговори на някои въпроси — каза напрегнато Дру, като избегна отговора.
— Да разберем какво е станало с Джейк — добави Арлийн.
— И накрая? — настоя отец Станислав.
И двамата се втренчиха в Дру.
— Но, честно — каза отецът.
Изчакваха отговора.
Дру си пое въздух.
— Не знам — отговори Дру и се загледа намръщено в неприветливото си отражение върху блестящата стъклена повърхност на масата. — В продължение на толкова години отмъщавах на разни негодници, които въплъщаваха онези, които убиха родителите ми. Исках да ги накарам да разберат как се чувстват жертвите им. По-късно се оттеглих, изпълнен с отвращение. Дадох си клетва под кръст, че никога повече няма да се занимавам с убийства. А сега, ето ме отново на арената. Истината ли? Как бих могъл да ви я кажа? Днес се почувствах изведнъж така, както в доброто старо време.
Дру гледаше втренчено отец Станислав. Очите му пламтяха.
— Дори Бог понякога се гневи — каза отецът. — Ако наистина има за какво. В случая твоята кауза е справедлива. Ти защитаваш църквата и искаш да прекратиш зачестилите атаки срещу нея в последно време, да откриеш какво се е случило с Джейк. Тази кауза наистина е справедлива. Бог ще прости праведния ти гняв.
— А аз дали ще мога да си простя?
Телефонът иззвъня и ги изплаши. Дру и Арлийн се спогледаха с безпокойство, а отец Станислав пресече кухнята и отиде до поставения на дъбовата ламперия на стената телефон.
— Ало?
Някой отсреща говореше, а той слушаше.
— …и с ваша помощ. Deo gratias.
Протегна се за лист и молив.
— Добре — спря да записва. — Вашата църква трябва да е удовлетворена.
Затвори и се обърна към Дру и Арлийн.
— Моите хора очевидно нямат тези възможности като чичо Рей. На него му бяха необходими само двадесет минути, за да открие откъде се обаждаш. А на нас ни отне няколко часа, за да разберем къде е този безопасен телефон, който той ти даде.
— Знаете мястото? — запита Дру.
Отецът кимна в отговор.
— Както се досещаш, не е в офиса на „Риск аналисис“. През два блока е, на същата улица. Магазин за цветя. Но не е номера за делови контакти на магазина, а частен телефон. Няма го в указателя.
— Дали е там сега?
Свещеникът поклати глава.
— Не, но се обажда периодично, за да поддържа връзка със своя екип. Вероятно още претърсват района, ако случайно си там все още. Успяхме да засечем и проследим едно от обажданията му — отец Станислав постави лист хартия на масата. — Доколкото мога да преценя, Рей се намира точно там.
Късно през нощта Дру се разхождаше около блоковете. Това беше луксозен жилищен квартал на Кеймбридж. Дру беше близо до целта, но не толкова, че да го забележи охраната на чичо Рей. По същата причина — да не привлича внимание — не трябваше да стои на едно място и да чака, а да се движи насам-натам, все едно, че си прави среднощна разходка. Движението му помагаше да се предпазва от студа. Когато минаваше под уличните лампи, забеляза, че дъхът му замръзва. Студена тръпка премина през тялото му, той вдигна качулката на палтото си и продължи да се разхожда с ръце в джобовете, въпреки че беше с ръкавици.
Беше след полунощ. Рядко минаваха коли или пешеходци, тук-там зад осветените прозорци на великолепните апартаменти все още имаше живот. Дърветата бяха голи, вятърът беше отвял листата им.
Чу шум от двигател, погледна назад и видя иззад ъгъла фарове на лека кола. Идваше към него. На слабата улична светлина успя да забележи, че колата беше черен Олдсмобил. Позна профила на отец Станислав зад волана. Колата спря до него и той бързо се качи.