Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Не се натъжавай — заговаря Изабела, която ме е наблюдавала.
— Не мога да вървя по небесните дъги, Изабела — казвам аз. — А колко бих искал! Кой може да върви по тях?
Тя приближава лицето си до ухото ми и шепне: — Никой.
— Никой? И ти ли не можеш?
Изабела клати глава.
— Никой — повтаря тя. — Достатъчно е, ако човек копнее.
Сега светлината бързо посивява. „И друг път всичко това е било точно така“ — мисля аз, но не мога да си спомня кога. Чувствувам Изабела близо до себе си и изведнъж я вземам в прегръдките си. Ние се целуваме като прокълнати и отчаяни, като хора, които завинаги ще бъдат откъснати един от друг.
— Всичко съм пропуснал — казвам задъхан аз. — Обичам те. Изабела.
— Тихо! — шепне тя. — Не говори…
Бледното петно на края на алеята започва да аленее. Ние вървим към него и спираме при вратата на парка. Слънцето се е скрило и полетата са безцветни: затова пък над гората и града пламенее огромно вечерно зарево, сякаш улиците горят.
Ние притихваме за малко.
— Какво високомерие — казва неочаквано Изабела. — Да вярваш, че един живот има начало и край!
Не я разбирам веднага. Зад нас градината вече се подготвя за нощта; но пред нас, от другата страна на желязната решетка, всичко пламти и кипи, потопено в някаква дива алхимия. „Начало и край?“ — мисля аз и след това разбирам какво искаше да каже Изабела; че е високомерие да искаш да отрежеш и разграничиш едно дребно съществувание всред това кипене и съскане, и да превърнеш в съдия за неговата трайност нашето малко съзнание, докато то е най-много една снежинка, която кратко време плува в него. Начало и край, измислени думи от едно измислено понятие „време“ и от суетността на едно амебно съзнание, което не иска да се гмурне в нещо по-голямо.
— Изабела — казвам аз. — Мой сладък и любим живот! Мисля, че най-сетне почувствувах какво е любовта!
Тя е живот, нищо друго освен живот, най-високия полет на вълната към вечерното небе, към избледняващите звезди и към самата себе си — полет, който винаги е безполезен, който е издигане на смъртното към безсмъртното; но понякога небето се откликва на вълната и те се срещат за миг, и тогава това не е вече пиратство на едната стихия и отказ от другата, не е вече оскъдица, изобилие и поетична измама, то е… Прекъсвам.
— Не зная какво говоря — казвам аз. — Думите се леят и леят, а може би в тях има лъжа; но тази лъжа се дължи на думите, защото те са лъжливи и приличат на чаши, в които искаме да уловим бликащата струя на някой водоскок… Но ти ще ме разбереш и без думи, това е още толкова ново за мене, че не мога да го изразя; не знаех, че и моят дух може да обича, че и моите нокти могат да обичат, че дори моята смърт може да обича; но сега никак не ме е грижа колко ще продължава това и дали ще мога да го задържа или не, дали ще мога да го изразя или не…
— Разбирам — казва Изабела.
— Разбираш ли?
Тя кима и очите й блестят.
— Бях загрижена за тебе, Рудолф. „Защо е трябвало да бъде загрижена за мене? — мисля аз. — Не съм болен“.
— Загрижена? Защо си била загрижена за мене?
— Бях загрижена — повтаря Изабела. — Но сега вече не съм. Сбогом, Рудолф.
Поглеждам я и държа здраво ръцете й.
— Защо искаш да си идеш? Нима казах нещо невярно?
Тя клати глава и се опитва да освободи ръцете си.
— Да! — казвам аз. — То беше невярно! Високомерие, думи, приказки…
— Не разваляй всичко, Рудолф! Защо, щом получиш нещо, което си желал, веднага трябва да го разваляш?
— Да — казвам аз. — Защо?
— Огънят без дим и пепел. Не го разваляй. Сбогом, Рудолф. „Какво е това? — мисля аз. — Прилича на театрално представление, но все пак не е! Нима е сбогуване? Но ние толкова често сме се сбогували всяка вечер!“ Държа здраво Изабела.
— Оставаме заедно — казвам аз.
Изабела кима и слага глава на рамото ми; изведнъж чувствувам, че плаче.
— Защо плачеш? Ние сме щастливи!
— Да — казва тя, целува ме и се освобождава. — Сбогом, Рудолф.
— Защо казваш сбогом? Та ние не се разделяме! Утре пак ще дойда.
Изабела ме поглежда.
— Ах, Рудолф — казва тя, като че пак не може да ми изясни нещо. — Възможно ли е да умрем, щом не можем да си вземем сбогом?
— Да — повтарям аз. — Как? И това не го разбирам. Нито едното, нито другото.
Стоим пред отделението, в което тя живее. В салона няма никой. Върху едно плетено кресло е сложен някакъв много пъстър плат.
— Ела — казва неочаквано Изабела.
Колебая се един момент, но сега за нищо на света не мога пак да кажа „не“, и затова се изкачвам с нея по стълбите. Тя влиза в стаята си, без да погледне назад. Аз спирам на вратата. Изабела захвърля с бързо движение леките, златисти обувки от краката си и ляга на леглото.