Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Жилбер беше потънал в мечти, които бяха характерни за него и които обхващаха неща, надминаващи неговата интелигентност и воля, когато дойдоха да го предупредят, че госпожица Шон го кани да слезе долу. Той взе шапката си, изчетка я, сравни с края на окото си своята износена дреха с новата ливрея на лакея и заслиза.
Шон слизаше успоредно с Жилбер към двора, само че по главното стълбище, докато той се придвижваше по черната стълба. Навън чакаше кола, вид нисък файтон с четири коня, подобен на малката историческа кола, в която кралят разхождаше госпожа Дьо Монтеспан, госпожа Дьо Фонтанж и често дори самата кралица.
Шон се качи в нея и се настани на първата седалка заедно с ковчеже и малко кученце. Другите две места бяха предназначени за Жилбер и за един господин — с длъжност интендант — който се наричаше Гранж. Жилбер побърза да заеме мястото зад Шон, за да подчертае ранга си, а интендантът — без да създава трудности и без дори да се замисли върху въпроса — седна зад кучето и ковчежето.
Госпожица Шон, подобна по дух и сърце на всички, които обитаваха Версай, се радваше, че напуска двореца, за да подиша въздуха на горите и полята. Затова тя стана общителна и едва бяха излезли от града, когато се извърна наполовина към Жилбер:
— Е, как намирате Версай, господин философ?
— Твърде красив, госпожо. Напускаме ли го вече?
— Да. Този път отиваме у нас.
— Искате да кажете у вас, госпожо — каза Жилбер с тона на мечка, която се очовечава.
— Да, това исках да кажа. Ще ви представя сестра си. Опитайте се да й харесате — това е нещо, към което се стремят най-големите френски благородници в този момент. Между другото, господин Гранж, ще поръчате пълен комплект дрехи за това момче.
Жилбер се изчерви до уши.
— Какъв комплект, госпожо? — попита интендантът. — Обикновена ливрея ли?
Жилбер се размърда на седалката.
— Ливрея ли? — извика той, като хвърли на интенданта свиреп поглед.
— Не. Не ливрея… ще поръчате… о, ще ви обясня по-късно. Имам една идея, която искам да споделя със сестра си. Само наредете дрехата да бъде готова в същото време с онази за Замор.
— Добре, госпожо.
— Познавате ли Замор? — попита Шон Жилбер, когото целият този диалог плашеше.
— Не, госпожо — отвърна той. — Нямам тази чест.
— Това е един малък ваш другар, а освен това му предстои да бъде управител на Люсиен. Станете негов приятел — той е добро създание независимо от цвета на кожата му.
— Значи тук е — каза си Жилбер, когато наближиха дома — павилионът, струвал по думите на господин барон Дьо Таверне толкова скъпо на Франция!
Умилкващи се кучета и забързани прислужници, дошли да посрещнат Шон, прекъснаха Жилбер в средата на неговите философско-аристократични размишления.
— Сестра ми пристигна ли вече?
— Не, госпожо, но я очакват!
— Кой точно?
— Канцлерът, полицейският лейтенант и херцог Д’Егийон.
— Добре! Вървете бързо да ми отворите китайския кабинет. Искам първа да видя сестра си, ще я предупредите, че съм там, чувате ли? — говореше Шон. — А, Силви! — продължи тя, като забеляза една жена, която беше нещо като камериерка и току-що се беше заела с ковчежето и кученцето. — Дайте ковчежето и Мизафуп на господин Гранж, а вие отведете моя философ при Замор.
— Елате — каза Силви на Жилбер.
Жилбер, все по-учуден, последва камериерката, докато Шон, лека като птица, изчезна през една от страничните врати на павилиона. Ако не беше заповедническият тон, с който й беше говорила Шон, Жилбер би сметнал Силви по-скоро за видна дама, отколкото за камериерка. Тя хвана Жилбер за ръката, като му отправи една нежна усмивка, защото думите на госпожица Шон показваха, ако не обич към новодошлия, то поне слабост.
Та госпожица Силви беше едро и хубаво момиче с тъмносини очи и бяла кожа, леко изпъстрена с лунички, с прекрасни яркоруси коси. Свежата й фина уста, белите й зъби и изваяната й ръка предизвикаха у Жилбер едно от онези чувствени усещания, към който той беше толкова податлив, и то му напомни чрез едно леко потръпване за медения месец, споменат от Никол. Жените винаги си дават сметка за подобни неща. Госпожица Силви разбра и каза, като се усмихваше:
— Как се казвате, господине?
— Жилбер, госпожице — отговори младият човек с доста нежен глас.