Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
Той стана, отвори херметическата врата на командния мостик на „Муцу“ и тръгна към десния борд. Моряците, работещи там, спираха за секунда, за да почетат присъствието му с покорни кимвания, след което отново хвърляха погледи към брега, за да обновят координатите на кораба. Сато погледна към кърмата и забеляза, че шестнадесетте кораба бяха наредени в почти идеална колона, всеки на петстотин метра от другия; те тъкмо започваха да стават видими за невъоръженото око, намиращи се сред розово-оранжевото сияние на изгряващото слънце, към което плаваха. Адмиралът си помисли, че това със сигурност е добра поличба. На флагщока на всеки кораб се развяваше същото знаме, под което бе служил баща му; военните кораби на родината му бяха лишени от него толкова много години, ала сега то се завърна: величественото, пламтящо червено слънце на бял фон.
— Затегни приспособленията за избягване на дрейф! — нареди гласът на командира по интеркома. Постоянното им пристанище вече бе извън полезрението, а скоро щяха да изчезнат и носовете, виждащи се сега от кърмата.
„Шестнадесет кораба“ — каза си Сато. Най-голямата военноморска ескадра, която страната му бе пускала в открито море от… Петдесет години? Трябваше да си помисли. Определено беше най-мощната. Нито един плавателен съд на повече от десет години — величествени, скъпи кораби, с велики, доказани имена. Ала името, което искаше да е с него тази сутрин, „Харушио“, или „Черно течение“, принадлежало на бащиния му разрушител, потопил американски кръстосвач в битката при Тасафаронга, за съжаление бе дадено на една вече спусната във вода нова подводница. Адмиралът свали бинокъла си и тихо изсумтя от недоволство. „Черно течение“. В поетично отношение името беше идеално и за боен кораб. Жалко че го бяха похабили за някаква подводница.
„Харушио“ и посестримите й бяха тръгнали тридесет и шест часа по-рано. Водещата подводница от нов клас се движеше с петнадесет възла с цел скоростно достигане до зоната за учения, захранвана от големите си и ефикасни дизелови двигатели, които сега теглеха въздух през шнорхеловата тръба. Екипажът й, състоящ се от десет офицери и шестдесет матроси и старшини, извършваше рутинния вахтен цикъл. Един вахтен офицер и помощникът му бяха пред приборите в централния пост. Механикът също бе на вахта заедно с двадесет и четири матроси. Целият торпеден състав работеше в средния отсек на подводницата, като правеше електронни проверки на четиринадесетте торпеда тип 89-Mod C и шестте ракети „Харпун“. Иначе вахтените задължения си бяха нормални и никой не обръщаше внимание на единствената промяна. Капитан III ранг Тамаки Угаки бе известен с педантичното поддържане на готовност и макар да подлагаше хората си на тежки тренировки, неговата подводница имаше късмет, защото беше бърза. Той се бе заключил в каютата си и екипажът почти не усещаше, че е на борда, като се изключат единствените признаци за присъствието му: тънко снопче светлина, процеждащо се изпод вратата му, и цигарен дим, излизащ от отдушника. Моряците смятаха командира си за напрегнат човек, несъмнено изготвящ планове и упражнения за предстоящото учение срещу американските подводници. Последния път се справиха добре — три мигновени торпедни попадения в десет тренировъчни сблъсъка. По-добро представяне никой не можеше да очаква с изключение на Угаки, както се шегуваха мъжете по време на обяда. Той мислеше като истински самурай и не искаше да разбере, че са втори сред най-добрите.
През първия си месец обратно на служба Райън превърна в практика прекарването на един ден седмично в Пентагона. Обясни на журналистите, че в крайна сметка кабинетът му не е предназначен за килия и че така просто всички си оползотворяваха по-ефикасно времето. От това не излезе дори статия, както би могло да стане няколко години по-рано. Всеки знаеше, че самият пост „съветник по националната сигурност“ принадлежи на миналото. Въпреки че репортерите го смятаха за достоен наследник на ъгловия кабинет в Белия дом, той бе страшно безинтересна личност. Знаеше се, че избягва вашингтонската „сцена“, като че ли се страхува да не пипне проказа, появяваше се на работното място всеки ден по едно и също време, свършваше задачите си за възможно най-малко часове, ако обстоятелствата позволяват (за негов късмет работният ден рядко траеше повече от десет часа), и се връщаше при семейството си, сякаш е обикновен човек или нещо подобно. Миналото му в ЦРУ бе все още много неясно и макар че публичните му изяви като обикновен гражданин и правителствен служител бяха добре известни, тази новина беше остаряла. В резултат на всичко дотук Райън можеше да се вози в служебната си кола и малцина да му обръщат внимание. Всичко у него бе страшно шаблонно и той полагаше големи усилия нещата да си останат така. Журналистите рядко забелязваха куче, което не лае. Сигурно просто не четяха достатъчно, за да са по-наясно.