Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
Райън продължи мисълта му:
— Ще се задържи на първите страници няколко дни, но ако индийците са достатъчно хитри, те ще направят Цейлон петдесет и първия си щат…
— По-скоро двадесет и шестия си щат, сър — предложи услужливо полковникът, — или продължение на щата Тамил Наду от етнически съображения. Това дори може да помогне на индийците да разсеят облаците около Тамилските тигри. Бих допуснал, че е имало някакви контакти.
— Благодаря ви. — Райън кимна на полковника, който си беше направил домашното. — Идеята обаче е да интегрират територията към страната си политически, с пълни граждански права и всичко останало, и тогава внезапно историята спира да съществува. Гладко, нали? Все пак се нуждаят от политическо извинение, преди да могат да действат. Това извинение трябва да е съживяване на тамилските метежници, каквото, разбира се, те са в състояние да предизвикат.
— Това ще е знакът — съгласи се Джексън. — Преди да се случи нещо подобно, трябва да кажем на Майк Дъбро какво може да стори по въпроса.
„И няма да е лесно“ — помисли си Райън, докато гледаше морската карта. Специален отряд 77 се насочваше на югозапад, като поддържаше разстоянието между себе си и индийския флот, но макар да имаше цял океан за маневри, малко на запад от Дъбро се простираше дълга група от атоли. В края й, на остров Диего Гарсиа, беше американската база — до известна степен утешителен факт, ала не особено.
Проблемът при блъфирането бе, че противникът ти може да те усети, а тази игра беше далеч по-малко произволна от разиграване на покер. Бойната мощ улесняваше американците, ала единствено ако имаха желание да я използват. Географското положение пък улесняваше Индия. В действителност Америка нямаше никакви първостепенни интереси в този район. По принцип американският флот се намираше в Индийския океан, за да държи под око Персийския залив, но нестабилността в която и да е област е заразителна, а когато хората се изнервеха от такива неща, получаваше се повсеместна разрушителна сила. Значи трябваше да се реши докъде можеха да ги притискат с блъфове.
— Става коварно, нали, Роб? — попита Джак с усмивка, в която имаше повече веселост, отколкото той изпитваше.
— Би било от полза, ако знаехме какво си мислят.
— Уместна забележка, адмирале. Ще размърдам някои хора.
— Ами бойните указания?
— Остават същите, Роби, докато президентът не каже друго. Ако Дъбро прецени, че се касае за инвазия, може да се справи с нея. Предполагам, че има военни самолети на палубата.
— На палубата, дръжки! Във въздуха са, доктор Райън.
— Ще видя и ако мога, ще му уредя да отпусне още малко поводите — обеща Джак.
В този момент иззвъня телефон. По-нисшестоящ военен (морски пехотинец, наскоро повишен в чин майор) грабна слушалката и повика Райън.
— Да, какво има?
— Тук свързочният център на Белия дом, сър — отвърна дежурният офицер. — Министър-председателят Кога току-що подаде оставката си. Посланикът смята, че Гото ще бъде помолен да сформира новото правителство.
— Бързичко стана. Нека от японския отдел на Държавния департамент ми изпратят нужното. Ще се върна след по-малко от два часа. — Райън затвори телефона.
— Кога ли е паднал? — попита Джексън.
— Някой да ти е давал тази сутрин хапче за поумняване, Роб?
— Не, но умея да подслушвам телефонни разговори. Чувам, че там започват да не ни харесват.
— Нещата се развиха малко бързо.
Снимките пристигнаха по дипломатически куриер. В онези стари дни пощата щеше да бъде отворена на входното пристанище, ала в тези по-добри и по-спокойни времена дългогодишният държавен служител се качи в служебната кола на летище „Дълес“ и се вози без спиране чак до Държавния департамент. Там пощата бе отворена в обезопасена стая, различните предмети от ленената торба бяха групирани по категория и приоритет и бяха отнесени на ръка до многобройните им местоназначения. Издутият плик със седем филмови касети беше предаден на служител от ЦРУ, който просто се качи в колата си и потегли към моста на Четиринадесета улица. Четиридесет минути по-късно отвориха касетите във фотолаборатория, предназначена за микрофилми и разни други усъвършенствани системи, която обаче спокойно ставаше и за такива банални неща.
Лаборантът предпочиташе „истински“ филми (тъй като се правеха с търговска цел, с тях се работеше много по-лесно и бяха съместими със стандартната и безопасна за потребителя проявителна апаратура) и отдавна бе престанал да се вглежда в образите, освен за да се увери, че си е свършил добре работата. В този случай цветонасищането му казваше достатъчно. Филм на „Фуджи“. Кой изобщо твърдеше, че е по-хубав от „Кодак“? Диапозитивният филм беше нарязан и отделните пози бяха пъхнати в картонени джобчета, чиято единствена разлика от онези, които всички родители взимаха, за да ознаменуват първата среща на детенцето си с Мики Маус, бе, че тези имаха надпис „Строго секретно“. Диапозитивите бяха номерирани и натъпкани заедно в кутия. Тя пък се озова в плик, поставен в чекмеджето за изходящи материали. След тридесет минути дойде някаква секретарка, за да го вземе.