Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Договорихме ли се? — попита Ямата.
— Вече не можем да спрем — рече един банкер. Можеше да продължи и да изтъкне, че те и цялата им държава се крепяха на ръба на бездна, толкова дълбока, че дъното й не се виждаше. Нямаше нужда. Всички те стояха на същия ръб и сведените им погледи виждаха не лакираната маса, около която седяха, а само безкрая, на чието дъно чакаше икономическа гибел.
Хората около масата кимнаха. Последва дълго мълчание, след което се обади Мацуда:
— Как изобщо се случи това?
— То винаги е било неизбежно, приятели мои — отвърна Ямата-сан с добре вмъкната тъга в гласа си. — Страната ни прилича на… град без заобикалящата го природа, на силна ръка без сърце, което да й изпраща кръв. Повтаряхме си години наред, че това положение е нормално… Но то не е и ние трябва да подобрим нещата или да загинем.
— Рискът, който поемаме, е голям.
— Хай. — Трудно му бе да не се усмихне.
Още не се беше зазорило, а те щяха да отплават с отлива. Приготовленията продължаваха без много фанфари. Няколко семейства слязоха на доковете, най-вече за да докарат моряците до корабите след последната нощ, прекарана на брега.
Имената бяха традиционни, както в повечето световни флотове или поне в онези, съществуващи от достатъчно време, за да имат традиции. Новите разрушители със системи „Егида“, „Конго“ и неговите събратя носеха традиционни имена на бойни кораби, предимно заети от древни названия на райони от държавата, която ги е построила. Тази промяна бе отскоро. На западняците терминологията би им се сторила странна за военни плавателни съдове, ала за да се спазят поетичните традиции на родината, повечето имена на бойните кораби имаха лирични значения и до голяма степен бяха групирани по класове. Разрушителите по обичай получаваха наименования, завършващи на „-кадзе“, което обозначаваше вид вятър. „Хатукадзе“ например означаваше „Утринен бриз“. Имената на подводниците бяха донякъде по-логични. Всички те окончаваха на „-ушио“, тоест „морско течение“.
Общо взето, това бяха хубави кораби, безупречно чисти, за да не бъдат накърнени изпипаните им профили. Един по един те запалиха турбините си, снеха се от котва, отдалечиха се от кейовете и навлязоха в проливите. Капитаните и рулевите погледнаха фериботите, трупащи се в Токийския залив, но каквото и да си мислеха, за момента търговските кораби бяха просто опасни за мореплаването, както се полюшваха на котва. Долу повечето моряци, които не се интересуваха от навигаторските подробности, подреждаха въжета и други принадлежности и се занимаваха със задълженията си по места. Радарите бяха включени, за да помогнат при отплаването — нещо, почти ненужно поради отличната видимост тази сутрин, което обаче беше добра практика за екипите в многобройните бойни информационни центрове. По нареждане на командващите бойните системи връзките бяха проверени чрез разменяне на тактическа информация между корабите. В машинните отделения „чернилките“ (остаряло пренебрежително обръщение към традиционно мръсните механици) седяха в удобни въртящи се столове и следяха наличната компютърна информация, докато отпиваха от чая си.
Флагманският кораб бе новият разрушител „Муцу“. Рибарското пристанище Татеяме се виждаше в далечината — последният град, покрай който щяха да минат, преди да завият рязко и да се отправят на изток.
Контраадмирал Юсуо Сато знаеше, че подводниците вече се намираха там, но командирите им бяха уведомени. Семейството му имаше отдавнашни традиции във военната служба и дори нещо повече: морски традиции. Баща му бе управлявал разрушител под командването на Райзо Танака, един от най-великите командири на разрушители, раждали се някога, а чичо му беше един от „дивите орли“ на адмирал Ямамото, пилот от самолетоносач, убит в битката при Санта Крус. Следващото поколение продължило да върви по стъпките им. Братът на Юсуо, Тораджиро Сато, бе летял с изтребителите F-86 на военновъздушните отбранителни сили, сетне напусна отвратен унизителния си пост във военната авиация и сега беше старши пилот на японските авиолинии. Синът му Широ тръгна по стъпките на баща си и в момента бе много внушителен млад майор, управляващ изтребители на по-дългосрочна служба. Адмирал Сато си помисли, че не е лошо за семейство без никаква самурайска кръв. Другият брат на Юсуо бе банкер и адмиралът беше напълно информиран за онова, което щеше да последва.