Дълг на честта

Въпреки всички отричания, изсипали се през последните няколко седмици, действителността най-сетне беше очевидна за всички. Огромните грозни ферибота за коли, полюшващи се на котва в няколко различни пристанища, бяха безмълвни свидетели за това при всеки информационен бюлетин на телевизионната станция Ен Ейч Кей. Японските автомобилни компании притежаваха общо сто и деветнадесет от тях, без да се броят наетите кораби с чужд флаг, отправящи се сега обратно към родните си пристанища. Кораби, които преди се спираха само да натоварят поредната партида автомобили, сега се поклащаха като айсберги и запречваха пристаните. Нямаше смисъл да ги товарят и да ги отпращат. Щяха да са нужни седмици, за да бъдат разтоварени чакащите за място на кейовете в американските пристанища. Екипажите използваха възможността, за да направят планирания ремонт, ала знаеха, че когато тези запълващи времето задачи бъдат изпълнени, за тях всъщност работата щеше да е приключила.

Последствията набъбваха с бързината на снежна топка. Почти нямаше смисъл да се произвеждат автомобили, които не могат да бъдат извозени с кораби. Буквално нямаше къде да ги държат. Щом напълниха огромните паркинги на пристанищата, железопътните вагони в страничните коловози и паркингите на монтажните заводи, просто нямаха избор. Цели шест телевизионни екипа бяха на разположение, когато началникът на поточната линия в завода на „Нисан“ посегна нагоре и натисна един бутон. Този бутон задействаше звънци по протежение на целия конвейер. Обикновено използван заради някакъв проблем в монтажния процес, този път натискането му означаваше, че линията е спряна. От началото й, където шаситата се поставяха върху движещата се лента, до края й, където една тъмносиня кола с отворена врата очакваше някой шофьор, който да я изкара от сградата, работниците стояха неподвижно и се споглеждаха. Бяха си повтаряли, че това никога не може да се случи. За тях реалността бе да дойдат на работното място, да изпълняват задълженията си, да прикачват части, да правят отметки в списъка (като много рядко намират някакъв проблем) и да повтарят процесите часове наред, през които се схващаха, но и които им се плащаха добре, а в този момент сякаш земята спря да се върти. Донякъде го бяха знаели. Вестниците и телевизионните емисии, слуховете, които обикаляха поточната линия далеч по-бързо от колите, кратките съобщения на ръководството. Въпреки всичко сега те стърчаха наоколо, сякаш ударени с мокър парцал.