Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Айрин не продума; очите й не се отделяха от лицето на Джун и девойката извика:
— Не стой така, сякаш си от камък!
Айрин се засмя:
— Бих желала да съм!
Но Джун се отвърна веднага.
— Млъкни! — извика тя. — Не ми казвай! Не искам да слушам! Не искам да чуя защо си дошла! Не искам! — И започна да се лута напред-назад като неспокоен дух. Изведнъж избухна: — Аз дойдох първа. А не можем да останем тук и двете!
Лека усмивка пробягна по лицето на Айрин и угасна като искрица в камина. Тя не мръдна. А Джун усети изведнъж в тая неподвижна, кротка фигура някакво опасно отчаяние и решителност, с което не можеше да се бори. Свали шапка, вдигна ръце и приглади назад бронзовите си коси.
— Вие нямате никакви права тук! — извика предизвикателно тя.
— Аз нямам никъде никакви права… — отвърна Айрин.
— Какво искаш да кажеш?
— Напуснах Соумс. Ти отдавна желаеше това!
Джун запуши уши.
— Не! Не искам да чувам… не искам нищо да зная. Не мога да се боря с теб! Защо стоиш? Защо не си вървиш?
Айрин мръдна устни, сякаш искаше да каже: „Къде да ида?“
Джун се обърна към прозореца. Видя някакъв часовник на улицата. Беше почти четири. Босини можеше всеки миг да се върне! Тя погледна през рамо, с разкривено от гняв лице.
Сълзи от ярост и разочарование закапаха по бузите на Джун.
— Как можа да дойдеш? — запита тя. — Ти не си ми била никаква приятелка!
Айрин отново се засмя. Джун разбра, че е сбъркала, и заплака с глас.
— Защо дойде? — простена тя. — Опропасти моя живот, а сега искаш да опропастиш и неговия!
Устните на Айрин потрепераха, очите й срещнаха с такъв тъжен поглед очите на Джун, че девойката проплака.
— Не, не!
Но Айрин бе навела дълбоко глава. Обърна се и излезе бързо, закрила уста с букетчето виолетки.
Джун изтича до вратата. Чу стъпките, които все повече и повече се отдалечаваха. Извика:
— Върни се, Айрин! Върни се!
Стъпките заглъхнаха…
Девойката стоеше на площадката, замаяна и разбита. Защо си бе отишла Айрин? Защо я бе оставила господар на положението? Какво означаваше това? Наистина ли й го отстъпваше? Или… Страшна неувереност разяждаше душата й… А Босини все не идваше…
Към шест часа вечерта Джолиън старши се върна от Уистеърия Авеню, дето прекарваше сега по няколко часа почти всеки ден, и запита дали внучката му е горе. Като му казаха, че току-що се е върнала, изпрати да й съобщят, че иска да говори с нея.
Решил бе да й разправи за сдобряването с баща й. Миналото беше минало. Той не възнамеряваше вече да живее сам в този голям дом; щеше да го напусне, да наеме за сина си друг, извън града, дето биха могли да живеят всички заедно. Ако това не се харесва на Джун, ще й даде достатъчно средства, за да живее сама. За нея би било все едно, защото отдавна вече бе престанала да проявява обич към него.
Джун слезе с измъчено изражение и затрогващ поглед. Тя се настани на обичайното си място — върху страничната облегалка на креслото му; но това, което той й каза, съответствуваше твърде малко на ясното, повелително, студено съобщение, което така грижливо бе обмислил. Сърцето му се сви от болка, като сърцето на птица, която вижда как нейното излетяло пиленце си е счупило крилото. Той се запъваше, сякаш се срамуваше, че се е отклонил накрая от правия път на здравите принципи и се е поддал на своите естествени влечения.
Страхуваше се да не би, съобщавайки по този начин намеренията си, да даде лош пример на своята внучка; и когато стихна до главната точка — че тя може да живее сама, ако не й харесва другата възможност, — се изказа особено деликатно.
— Ако ли, миличка — започна той, — видиш, че не можеш да живееш с тях, не се безпокой — пак бих могъл да оправя работата. Ще намерим някое малко жилище в Лондон, дето ще се настаниш и дето аз постоянно ще идвам. Но децата — добави той, — децата са наистина много мили!
После, насред това сериозно и почти прозаично изяснение за промяната в досегашната му политика, той намигна дяволито:
— Тази вест непременно ще смае нашия чувствителен Тимоти. Човек да не съм, ако тоя чудесен момък не намери какво да възрази.
Джун не бе продумала още. Както беше кацнала на облегалката и склонила глава над него, той не виждаше лицето й. Но скоро усети топлата й буза до своята и разбра, че в отношението й към неговите предложения няма нищо особено обезпокоително. Той се окуражи и продължи:
— Ще обикнеш баща си. Той е мил човек. Не е много общителен, но лесно можеш да се разбереш с него. Ще видиш, че е художник… артистичен и така нататък.