Сянката на вятъра

— Не. Господин Браулио Реколонс, който държи колбасница на улица „Авиньон“ и има пословична дарба както да прави наденици, така и да съчинява находчиви афоризми. Продължавай, ако обичаш. Тъкмо говореше за онова изобретателно момиче…

— Беа. Това си е моя работа и няма нищо общо с всичко останало.

Барсело се засмя под мустак. Канех се да продължа разказа за моите перипетии, когато доктор Солдевила се подаде през вратата на кабинета. Изглеждаше уморен и останал без дъх.

— Извинете, вече си тръгвам. Пациентът е добре и — по липса на по-добър израз — пълен с енергия. Този кавалер ще надживее всички ни. Даже твърди, че седативите са го ударили в главата и все едно се е надрусал. Отказва да почива и настоява да говори с господин Даниел за неща, които не пожела да ми обясни, твърдейки, че не вярва в хипократовата — или, както я нарече, хипокритова клетва.

— Веднага ще отидем да го видим. Извинете, моля ви, бедния Фермин. Тези думи сигурно са последица от травмата.

— Възможно е, но не бих отхвърлил и безсрамието, защото не спира да щипе сестрата по задника и да рецитира римувани куплети във възхвала на стегнатите й и изваяни бедра.

Изпратихме до вратата доктора и неговата медицинска сестра и сърдечно им благодарихме за добре свършената работа. Когато влязохме в спалнята, установихме, че Бернарда въпреки всичко е пренебрегнала нарежданията на Барсело и е легнала в кревата до Фермин, където уплахата, брендито и умората най-сетне бяха успели да я приспят. Целият в бинтове, пластири и презраменни превръзки, Фермин я държеше нежно и я галеше по косата. От израненото лице, което беше мъка да гледаш, се подаваха огромният, невредим нос, две уши като усилвателни антени и очите на обезсърчена мишка. Затова пък беззъбата усмивка през разцепените устни беше триумфална и той ни посрещна, вдигнал дясната си ръка в знака на победата.

— Как се чувствате, Фермин? — попитах аз.

— С двайсет години по-млад — отвърна той тихо, за да не събуди Бернарда.

— Не ми ги разправяйте тия, че на нищо не приличате, Фермин. Как ме уплашихте само! Сигурен ли сте, че сте добре? Не ви ли се върти главата? Не чувате ли гласове?

— А, сега, като го споменахте, на моменти като че ли чувам едно дисхармонично и нестройно ромолене, сякаш макак се опитва да свири на пиано.

Барсело се намръщи. В далечината Клара продължаваше да дрънка на пианото.

— Не се тревожете, Даниел. Ял съм и по-лош пердах. Тоя Фумеро не шамар, ами и копче не може да зашие.

— Значи онзи, който ви е сменил физиономията, е не друг, а самият инспектор Фумеро — рече Барсело. — Виждам, че вие двамата се движите в най-висшите кръгове.

— До тази част на историята още не бях стигнал — обадих се аз.

Фермин ми хвърли разтревожен поглед.

— Спокойно, Фермин. Даниел тъкмо се е заел да ме посвети в тая пиеска, в която и двамата участвате. Трябва да призная, че работата е прелюбопитна. Ами вие, Фермин, как сте с изповедите? Предупреждавам ви, че съм бил две години в семинарията.