Сянката на вятъра

— Душичка — шепнеше Фермин прехласнат.

— Няколко неща привлякоха вниманието ми — рече най-сетне книжарят. — Очевидно инспектор Фумеро е затънал до шия в тази работа, макар че как и защо — това вече са неща, които ми убягват. От една страна, имаме тази жена…

— Нурия Монфорт.

— После имаме и темата за връщането на Жулиан Каракс в Барселона и убийството му някъде из улиците на града — и то след престой от един месец, през който никой не е знаел нищо за него. Очевидно жената лъже на поразия — даже и за времето.

— Ама и аз това разправям от самото начало — рече Фермин. — Само че някои от нас са пълни с младежка жар и имат слаба преценка на ситуацията.

— Я кой го казва: Сан Хуан де ла Крус70.

— Достатъчно. Хайде да успокоим топката и да се придържаме към фактите. Едно нещо в разказа на Даниел ми се видя много странно, дори по-странно от останалото. Имам предвид не мелодраматизма на целия сюжет, а един основен и на пръв поглед банален детайл — добави Барсело.

— Хайде, смайте ни, Дон Густаво.

— Ето за какво става дума: отказът на бащата на Каракс да идентифицира трупа на Жулиан, твърдейки, че няма син. Това ми се струва твърде необичайно. Почти противоестествено. Никой баща на тоя свят не би сторил такова нещо. Няма значение, че може и да са се мразили. Характерно за смъртта е, че тя буди сантименталност у всекиго. Изправени пред един ковчег, ние виждаме само доброто или онова, което искаме да видим.

— Какъв велик цитат, дон Густаво — вметна Фермин. — Ще имате ли нещо против да го прибавя към моя репертоар?

— Винаги има изключения — възразих аз. — От това, което знаем, се вижда, че господин Фортуни е бил доста особен.

— Всичко, което знаем за него, са клюки от трета ръка — рече Барсело. — Когато всички се мъчат да изкарат някого чудовище, възможностите са две: или той е светец, или те премълчават част от историята.

— На вас шапкарят май ви е допаднал просто защото е рогоносец — рече Фермин.

— С цялото ми уважение към професията, когато описанието на един негодяй се базира основно на твърденията на портиерката, първият ми импулс е да не го приемам на вяра.

— Но по тази логика излиза, че не можем да бъдем сигурни в нищо. С портиерки или без, всичко, което знаем, е, както казвате, от трета ръка, или даже от четвърта.

— Не се доверявай на онзи, който се доверява на всички — заяви Барсело.

— Тая вечер сте в разгара си, дон Густаво — похвали го Фермин. — Как щедро леете бисери на мъдростта! Де да имах и аз вашата кристална интуиция.

— Единственото кристално ясно нещо в цялата работа е, че вие двамата имате нужда от помощта ми — в стратегическо и навярно във финансово отношение, — ако искате да разрешите този ребус, преди инспектор Фумеро да ви е запазил апартамент в затвора „Сан Себас“. Фермин, да приема ли, че сте с мен?