Гангстерски рап

— Разбрано.

— И го пусни по федералната терминална мрежа. Искам всяко ченге и всеки детектив във всеки участък да знае за Санчес. Предупреди и федералните. Този тип не трябва да напуска Ню Йорк.

— Да, добре. Разбрах.

— И продължавай да търсиш следа, която да ни отведе до Арчи Рейнолдс.

— Добре.

— А когато ти остане свободно време, искам да направиш една проверка за миналото на недвижими имоти „Арбър“.

— Какво искаш да разбереш?

— Кой е собственикът, кой е изпълнителен директор, какви имоти поддържат. Можеш ли да го направиш?

— Ще ми отнеме време, но имам един познат, който може да го направи много бързо.

— Кой е той?

— Братовчед ми, Джими Уонг. Той е администратор в отдел „Сгради“. Знаеш ли какво е това?

— Не. Пък и не ме интересува. Ако може да го направи, вкарвай го в екипа.

— Имаме ли пари за Джими?

— Стори ми се, че каза, че ти е братовчед.

— Трябва да се грижа за братовчедите си, човече.

— Ще му хвърля някоя стотарка, но искам да проследи тази скапана нишка до самото й начало.

Неизвестно защо последният коментар предизвика смеха на Уонг. Което беше добре. Шоу се опасяваше малкият човек да не рухне от умора. Но щом имаше сили да се смее, значи можеше и да работи.

— Ще дойда там след няколко часа. Звънни ми, когато ви потрябвам. Но само по спешност. Искам да си прочистя главата и малко да дремна.

— На мен не ми ли се полага сън?

— Ти спа снощи. Видях те да напускаш. Прибра се вкъщи и спа, нали?

— Да. Цели три часа.

— Ти си млад. Три часа са много нещо. Сигурно щеше да се чувстваш по-добре, ако се беше наложило да останеш буден.

— Не и аз.

— Пий кафе. Вземи илачи. Направи каквото искаш. Мамка му, Уолтър! Свърши каквото ти поръчах.

— Добре.

— Окей. И не забравяй за нас петимата.

Шоу прекъсна линията, преди Уолтър да успее да протестира.

Отпусна се в креслото пред прозореца, гледащ към открит паркинг. Не беше кой знае каква гледка, но според стандартите на Манхатън всяка гледка, различна от вентилационна шахта, си е направо лукс.

Апартаментът на Шоу заемаше половин етаж от преустроена сграда за ателиета. Беше го съградил от нищо, след като го купи, преди цените да скочат до небесата. Беше живял в един квартал без съседи в продължение на десетина години и се бе оказал един от „щастливците“. Разполагаше с пространство и светлина. Шоу си имаше и съпруга, но самата мисъл да я завари в апартамента го ужасяваше. А сега, след като беше изпитал неистово желание към Джъстин Бъртън, мисълта да се разправя с Джейн му се струваше още по-непоносима.

Шоу разбираше, че каквото и да се случи между него и Джъстин, вероятността то да продължи във времето, бе нищожна. Но също така разбираше, че ако зависеше само от него, той не би сложил край на връзката им. Признаваше пред себе си, че докато Джъстин Бъртън го желае, той самият щеше да я желае. И щеше да продължи да я желае, дори и когато тя го напуснеше.