Гангстерски рап

Шоу не отговори.

— Може би баща ми е проявил прекалена предпазливост. Какъвто и да е заговорът, стигаме до първоначалния въпрос.

— Който е?

— Ти ще останеш ли?

Шоу се замисли за две секунди, просто за да се придаде тежест на думите си и каза без особено усилие:

— Да.

— Добре. Защо?

— Освен спасяването на пенсията ми и играта на герой?

— Има ли нещо друго?

— Да.

— Какво?

— Ти.

Думата излезе от устата му още преди да я беше осъзнал, преди да успее да я спре, като че ли се изплъзна по своя собствена воля.

— Какво?

— Предполагам, че го правя поне отчасти заради теб.

— О, Лойд! Не съм те молила за това.

— Не и с думи. Но хайде, Джъстин, ти от толкова време виждаш как те гледам като ударен от гръм. Обаждаш ми се, аз идвам тичешком. Стискаш ми ръката и ми предлагаш среща, аз казвам „разбира се“. Целуваш ме, аз отвръщам на целувката ти. Нямам ли право да си помисля, че между нас става нещо?

— Да, става нещо.

Ето го. Отведнъж. От нейната уста, открито. Шоу замълча, защото не искаше да я предизвика да промени или отрече това, което току-що беше казала. Но тя продължаваше да го гледа, да чака отговор от него за истината, която току-що беше признала.

— Е — каза той, — значи мога да престана да си давам вид, че не знам за какво става дума.

— Да. И сега какво?

— Аз не… не знам… Тоест, когато всичко това започна ми се струваше толкова просто. Шефът на детективите разполагаше с достатъчно материал срещу мен, за да сложи край на кариерата ми с едно кимване на главата. Да сложи край на възможността да си получа пенсията и да изпълни всичките си мрачни заплахи. И ми даде шанс. Иди там, сложи край на всичко това, и си опростен. И аз си мисля, с можещи ченгета, с малко късмет, ако действаш бързо, ако ти щрака умът, имаш шанс. Влизаш, излизаш. После виждам онова място. Виждам онези тичащи наоколо деца, жени, невинни хора, мъчещи се да пристигнат навреме на работа. Мъчещи се просто да живеят нормално. Пълен говнярник, затънали до шия в говна типове. Деградирали елементи. Пласьори на дрога. Момичета, толкова млади, че могат да ни бъдат деца, продават плътта си. Хора, които или просто са натикани в капана на тази мръсотия, или се мъчат да живеят сред нея, все едно че са в най-нормален квартал, като всеки друг. Те не заслужават това, което им се е струпало на главите, така че, естествено, искам да го спра. Започват да стрелят по мен. По партньора ми. Искам да стрелям в отговор. Но се сещам за теб и за гнева ти от това, че още млади чернокожи загиват. И си представям как пускам куршума на някого. И как ще го преживея после. И от една страна имам чувството, че това е последното проклето нещо, което бих искал да направя. А от друга, по дяволите, ми се иска просто да пусна един шибан куршум в него, преди той да го е пуснал в теб. Просто да стрелям пръв и да продължа да стрелям. А после този скапаняк Арчи застава пред някакъв човек и изстрелва шест куршума в тялото му, пуска куршум в партньора ми и аз искам да му пусна куршума толкова отчаяно, че главата ми ще се пръсне. Изведнъж онзи човек ми казва, че трябва да погледна своите. И аз започвам да се чудя за колко хора едновременно трябва да се тревожа. На кого мога да се доверя? А сега и ти си част от цялата лудост. Единственото същество, което не искам да пострада. А съм убеден, колкото, че седя тук, че този маниак Арчи Рейнолдс иска да те нарани. Да те убие, за бога!