Бурята на века
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-069-0
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Бурята на века». Краткое содержание книги:
Стивън Кинг
Полагайки огромни усилия, за да се вземе в ръце, Роби поглежда под катедрата и изважда председателското чукче — старинна и тежка реликва, датираща още от седемнайсети век. Известно време Роби го съзерцава, сякаш никога не го е виждал, след което го стоварва рязко върху катедрата. Звукът кара част от хората да подскочат.
РОБИ: Обявявам събранието за открито. Мисля, че е най-добре да решим този проблем така, както сме решавали и другите проблеми на града. Не е ли точно това в крайна сметка? Проблем на целия град?
Безмълвни и напрегнати лица. Майк изглежда така, сякаш иска да каже нещо… обаче мълчи. Моли продължава да наблюдава притеснено мъжа си и да гали ръката му, която силно (може би даже болезнено) стиска нейната.
РОБИ: Някакви възражения?
Мълчание. Роби отново стоварва чукчето върху катедрата — БАМ! — и отново няколко души се сепват. Но не и децата — децата са потънали в дълбок сън. Или по-скоро лежат в безсъзнание в креватчетата си.
РОБИ: Въпросът е в това, дали да дадем на това… на това същество, което дойде при нас… някое от децата си. Той казва, че ще си иде, ако му дадем това, което иска, и че ще погуби всички нас — включително и хлапетата — ако му откажем. Добре ли го формулирах?
Мълчание.
РОБИ: Добре. Какво ще кажете тогава, жители на Литъл Тол? Кой иска думата?
Мълчание. По някое време Кал Фрийз бавно се надига от мястото си и оглежда своите съграждани.
КАЛ: Не виждам какъв избор имаме, ако смятаме, че е способен да направи това, което се закани.
РОБЪРТА КОИН: Ти вярваш ли му?
КАЛ: Това беше първото, което се запитах. Ами… да, вярвам му. Видях достатъчно, за да се убедя. Според мен или трябва да му дадем това, което иска, или той ще ни отнеме всичко, което имаме… в това число и децата.
Кал сяда на мястото си.
РОБИ: Робърта Коин има право… Колко от вас са убедени, че Линож казва истината? Че може да изтрие целия ни град от лицето на земята и че ще го стори, ако му се опълчим?
Мълчание. Всички са убедени, но никой не иска да вдигне пръв ръка.
ДЕЛА БИЗОНЕТ: Всички сънувахме един и същ кошмар… И това не беше обикновен кошмар. И аз го зная, и вие го знаете. Това трябва да ни послужи за урок. Той съвсем честно ни предупреди.
И тя вдига ръката си.
БЪРТ СОУМС: Нищо честно няма в тая работа, но…
Едната му ръка е в импровизирана шина, ето защо той вдига другата. Останалите следват примера му — отначало малцина, после повече и накрая почти всички. Хач и Моли са сред последните, вдигнали ръце. Само Майк седи с мрачно изражение, без да отделя длани от коленете си.
МОЛИ (обръща се шепнешком към Майк): Майк, в момента не гласуваме какво ще предприемем… А дали сме убедени, че…
МАЙК: Знам какъв е въпросът. Знам още и че поемем ли веднъж по този път, всяка следваща крачка е по-лесна от предишната.
РОБИ (отпуска ръка): Добре. Значи, приемаме, че му вярваме. Единият въпрос е решен. Сега, ако искате да вземете думата по главния проблем…
МАЙК (изправя се на крака): Аз искам да кажа нещо.
РОБИ: Това си е твое право. Ти си пълноправен данъкоплатец. Давай.
Майк изкачва бавно стъпалата на подиума. Моли не откъсва очи от него. Майк не си прави труда да застава зад катедрата; просто се обръща с лице към съгражданите си. Миг-два на безмълвно напрежение в залата, докато Майк мисли как точно да започне.
МАЙК: Да, той не е човек. Не гласувах, но съм напълно съгласен с вас. Видях какво направи той с Марта Кларъндън… с Питър Годсоу… видях какво направи с нашите деца… и не вярвам, че е човешко същество. Сънувах същия сън като вас и не по-зле от вас съзнавам реалността на неговите заплахи. Дори може би повече от вас — все пак съм вашият полицай, когото сте избрали да съблюдава законите… Но… хора… ние не даваме децата си на убийци! Разбирате ли го? Ние не раздаваме децата си!
В дъното на залата, където са детските креватчета, Анди Робишо прави крачка напред.
АНДИ: Какъв избор имаме тогава? Какво да правим, Майк? Какво можем да направим?