Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
— Да, не е като да пържиш нервната им система… — подхвърли Халстън.
Старецът пропусна забележката му покрай ушите си и продължи нататък. Не можел да понася котките. Ненавиждал ги открай време. Щом станало ясно, че тази нямало да си тръгне сама, той наредил на Гейдж да я отрови. Голяма, апетитна порция котешка храна, обилно подправена с тридормалфенобарбин, състав G. Натрапникът обаче дори не докоснал храната. Някъде по това време Аманда Дроугън забелязала котката и настояла да я приберат в къщата. Самият Дроугън бил против това, ала сестра му се наложила. Впрочем, това винаги й се удавало.
— Обаче съвсем скоро разбра — въздъхна старецът. — Донесе я вкъщи. А тя си мъркаше точно както сега в скута ви, господин Халстън. Направи ми впечатление, че нито веднъж не се приближи до мен. Да, нито веднъж… за разлика от сега. Сестра ми й даде паничка с мляко, което тя незабавно пресуши. „О, вижте го клетото мъниче, ама то е щяло да умре от глад, горкичкото…“ — гукаше й Аманда. Двете с Карълайн не спираха да се въртят около котката и да й угаждат с какво ли не… Отвратително. Естествено, това си беше техният начин да ми го върнат тъпкано, понеже знаеха какво е отношението ми към котките. Особено след като започнахме работа по тридормалфенобарбина преди двайсетина години… Много им харесваше да ме дразнят, доста се забавляваха с тази игра… — Той изгледа мрачно събеседника си. — Но накрая си платиха за всичко.
В средата на май Гейдж, както обикновено, станал рано, за да приготви закуската, и открил Аманда Дроугън да лежи в подножието на главното стълбище сред порцеланови отломки и котешка храна. Изцъклените й очи се взирали неподвижно в тавана. Била загубила много кръв, главно от устата и носа. Гръбнакът и двата й крака били счупени, а вратът й буквално бил натрошен като стъкло.
— Котката спеше в стаята й — отбеляза Дроугън — и сестра ми се грижеше за нея като за бебе. „Гуадничко ли е, миличкото? Или иска да излезе и да направи пи-и-иш…“ Просто е отвратително да слушаш подобни неща от устата на тиранична жена като Аманда. Предполагам, че котката я е събудила с мяукането си. Сестра ми взела чинийката й и тръгнала към стълбите — не спираше да повтаря, че Сам не обичал суха котешка храна, а предпочитал да е накисната в мляко. Ето защо решила да слезе долу, за да налее в паничката му мляко. Котаракът се търкал в краката й. А Аманда вече беше стара и краката не я слушаха… Да не говорим и че е била сънена… Щом достигнали стълбището, гадината се шмугнала под краката й… и я спънала…
„Да — помисли си Халстън. — Нищо чудно да се е случило точно така. Това обаче изобщо не означава, че котката е извършила преднамерено убийство.“ Той си представи как старицата полита напред, прекалено изплашена, за да изкрещи. Как гранулите с котешка храна се разпиляват, паничката се счупва, а жената се претъркулва по стълбите и пада на пода. Старческите й кости вече са строшени, очите й са изцъклени, а от носа и ушите й блика кръв… Над нея мъркащият котарак се спуска бавно по стълбището и си похапва лакомо от разпиляната навсякъде котешка храна…
— Какво каза съдебният лекар? — попита Халстън.
— Нещастен случай, естествено. Аз обаче знаех каква е истината.
— Тогава защо не се отървахте от котката? След смъртта на Аманда?
Защото Карълайн Броудмур заплашила, че ще напусне имението, ако направи това. Тя била истеричка, болна жена, вманиачена на тема… спиритизъм. Някакъв медиум от Хартфорд й разкрил (и то само за двайсет долара), че душата на Аманда се вселила в котешкото тяло на Сам. И понеже Сам бил домашният любимец на Аманда, напуснел ли къщата, тя също щяла да го последва.
Халстън, който бе овладял доста добре изкуството да чете между редовете, предположи, че навремето Дроугън и въпросната Броудмур са били любовници, ето защо старецът не е искал да я загуби заради някаква си котка.
— Тя наистина можеше да си тръгне, което в нейния случай щеше да е равносилно на самоубийство — заяви Дроугън. — Разбирате ли, тя си въобразяваше, че е състоятелна дама, способна да вземе проклетата котка и да отиде в Ню Йорк, Лондон или дори Монте Карло с нея. Всъщност обаче бе последната наследничка на някога влиятелния си род и не разполагаше с никакви финансови средства заради поредица от лоши инвестиции през шейсетте. Тук живееше на втория етаж в специално оборудвана стая, където се поддържаше атмосфера с повишена влажност на въздуха. Беше на седемдесет, господин Халстън, и пушеше като комин през целия си живот… Отказа цигарите едва през последните две години от живота си, когато състоянието й драстично се влоши. Исках да остане тук, и щом беше писано и котката да остане с нея, то…