Злокобен танц

Ето в такава обстановка през 1975 г. издателство Кауърд, Маккан и Джоджеган публикува „Джулия“ на Питър Строб. Това не беше първият му роман. Две години по-рано беше публикувал „Бракове“ — книга без свръхестествена тематика за „нещата от живота“. Строб е американец, но двамата със съпругата си са живели в Англия и Ирландия десет години, така че по замисъл и изпълнение „Джулия“ е типично английска история. Случва се в Англия, повечето герои са англичани и най-важното, езикът на книгата е британски английски — въздържан, рационален, почти без емоционални примеси. В книгата няма и помен от показно кървави сцени, ако и ключовият момент на историята да ги загатва: Кейт, дъщерята на Джулия и Магнус, се задавя с парче месо и Джулия убива дъщеря си, докато се опитва да извърши трахеотомия с кухненски нож. След това момичето, изглежда, се завръща като злонамерен призрак.

Трахеотомията не ни е представена подробно — кървавите пръски по стените и по ръцете на майката, ужасът и виковете. Това е в миналото, виждаме го само индиректно. Много по-късно Джулия вижда момичето, което може би е, а може би не е призракът на Кейт, да заварява нещо в пясъка. Когато момичето си тръгва, Джулия разкопава дупката и открива първо нож, а после и осакатеното тяло на една костенурка. Тази препратка към злощастната трахеотомия е елегантна, но не създава особено напрежение.

Две години по-късно Строб публикува втория си свръхестествен роман, „Ако можеше да ме видиш сега“. Както и при „Джулия“, темата на романа е неспокойният отмъстителен дух, останка от минало, което отказва да умре. Изобщо свръхестествените романи на Строб са най-ефективни, когато се занимават с тези стари призраци и разказват истории за миналото, което оказва злонамерено влияние върху настоящето. Чувал съм да казват, че книгите на Рос Макдоналд са по-скоро готически, отколкото детективски. Може да се каже, че Строб пише по-скоро готически, вместо хорър романи. Това, което отличава „Джулия“, „Ако можеше да ме видиш сега“ и особено „Призрачна история“, е нежеланието на автора да се впише в неизменните готически норми. И трите книги имат много общо с класическите готически произведения: „Замъкът Отранто“, „Монахът“, „Мелмот Скитника“ и дори „Франкенщайн“ (макар че стилово „Франкенщайн“ е по-малко готически и повече модерен роман от „Призрачна история“) — във всички изброени книги миналото добива по-голямо значение от настоящето.