Злокобен танц

И въпреки че Фини вероятно най-добре разбираше концепцията на Сърлинг за „онази ничия земя между светлина и мрак“, той така и не намери място в „Зоната на здрача“ — нито като сценарист, нито като източник. По-късно Сърлинг адаптира „Нападение над една кралица“ (1966 г.), работа, която най-благосклонно би могла да се нарече несполучлива. Тя е пълна с онези проповеднически високопарни брътвежи, които съсипаха толкова много от епизодите на „Зоната“. Една от малките трагедии в тази сфера е, че потенциално забележителната среща на два сходни таланта, е дала такъв незадоволителен резултат. Ако не сте доволни от моя анализ на „Зоната на здрача“ (и подозирам, че според мнозина направо съм заплюл една икона), ви призовавам да си намерите копие от сборника на Фини „Третото ниво“, който ще ви демонстрира каква е могла да бъде „Зоната“.

Все пак, сериалът произведе няколко забележителни попадения и преценката на Сърлинг, че една трета от епизодите са доста добри, може да се окаже близо до истината. Всеки, който е гледал шоуто редовно, ще си спомни Уилям Шатнър, попаднал в плен на машина-оракул в евтиния ресторант на един малък град („За нула време“); Евърет Слоун, поддал се на комарджийската мания в „Треска“ и тежкия, метален вик на монетите („Фрааааанклин!“), които го привикват обратно да продължи битката си с дяволската монетна машина; красавицата, която е възприемана като грозилище в свят, населен с хуманоиди със свински физиономии (Дона Дъглас в „Гледна точка“). И, разбира се, онези две класики на Ричард Матисън, „Нашествениците“ (с участието на мрачно великолепната Агнес Морхед в ролята на провинциална жена, бореща се с нашествието на дребни космически пришълци, история, към която Матисън по-късно се върна в романа си „Плячка“) и „Кошмар в небето“, където Уилям Шатнър играе наскоро възстановил се психиатричен пациент, който вижда злокобна фигура да се опитва да откърти обшивката на самолетния двигател.