Злокобен танц

Сърлинг, абсолютен работохолик и страстен пушач, през 1975 г. получи тежък инфаркт и почина по време на сърдечната операция. За поколенията останаха няколкото му добри ранни филмови сценарии и „Зоната на здрача“ — сериал, който придоби статут на телевизионна легенда, подобно на „Беглецът“ и „Търси се — жив или мъртъв“. И какво в крайна сметка да кажем за тази програма, чиито страстни почитатели вероятно са били деца, когато са я гледали за първи път? „Мисля, че една трета от епизодите са доста добри“, казва самият Сърлинг в едно интервю. „Една трета са приемливи, а останалите не струват.“

Сърлинг лично е написал сценариите за шестдесет и два от първите деветдесет и два епизода на „Зоната на здрача“ — като ги е печатал на пишеща машина, диктувал ги е на секретарката си, записвал ги е с диктофон — разбира се, пушейки през цялото време. Любителите на фентъзи жанра веднага ще разпознаят имената на писателите, създали останалите тридесет епизода: Чарлз Бомонт, Ричард Матисън, Джордж Клейтън Джонсън, Ърл Хамнър Мл., Робърт Преснел, Е. Джак Нюман, Монтгомъри Питман и Рей Бредбъри126. Простият факт е, че повечето от онези епизоди, които по думите на Сърлинг „не струват“, са лично негово дело. Сред тях са „Господин Дентън в Деня на Страшния съд“, „Шестнадесетмилиметровият храм“, „Нощта на Страшния съд“, „Огромното грамадно желание“ (безсрамно ревлива история за едно хлапе, което помага на застаряващ боксьор да спечели последния си мач) и още твърде много, за които не искам да се сещам.

Дори начинът, по който хората изглежда си спомнят „Зоната на здрача“ винаги ме е дразнел. Явно най-голямо впечатление им е правил финалният внезапен обрат, но успехът на сериала се дължи на много по-сериозни идеи — идеи, които активно свързват евтините публикации от преди петдесетте (или онези епизоди на „Трилър“, които използваха такива ранни публикации за някои от най-добрите си попадения) с „новата“ хорър и фентъзи литература. Седмица след седмица „Зоната на здрача“ представяше обикновени хора в необикновени ситуации, хора, които някак бяха направили грешен завой и се бяха промушили през пукнатина в реалността директно в „Зоната“ на Сърлинг. Това е много силна концепция и най-прекият път към земята на фантазиите за зрители и читатели, които нямат навика да я посещават. Но Сърлинг не е автор на тази концепция. Още през четиридесетте Рей Бредбъри беше почнал да подрежда обичайното и гротескното едно до друго. Когато той се ориентира към по-непознати територии и започна да използва езика по нови нетипични начини, се появи Джак Фини и започна да доизпипва същите теми за необичайно-в-обичайното. В един ключов сборник разкази, наречен „Трето ниво“, литературен еквивалент на онези картини на Маргит, в които влакове изскачат от камината, или на Дали, където часовници, отпуснати висят по клоните на дърветата, Джак Фини очерта границите на „Зоната на здрача“ на Сърлинг. В първия разказ се разказва за човек, който открива трето ниво в сградата на Централната гара в Ню Йорк (която има само две нива, за онези от вас, които не я познават). Третото ниво се оказва нещо като междинна станция във времето, от която се излиза към едно по-щастливо и по-просто време (някъде в началото на деветнадесети век, където намират убежище толкова изтормозени герои на „Зоната“ и където самият Фини избира да се върне в своя забележителен роман „Отново и отново“). „Третото ниво“ на Фини почти изцяло се вмества в определенията на Сърлинг за „Зоната на здрача“, а от друга страна тъкмо замисълът на Фини направи концепцията на Сърлинг възможна. Едно от най-забележителните писателски умения на Фини, е да позволява на разказите си да се развиват ненатрапчиво, почти незабележимо отвъд границата в другия свят — както когато някой герой преглежда дребните пари в джоба си и попадне на монета, значително по-стара от всички останали; или когато друг негов герой започне пътешествието си на идиличната планета Върна с раздрънкан стар автобус, който накрая бива паркиран в рушаща се стара плевня („За безследно изчезналите“). Най-важното постижение на Фини, отразено от най-успешните епизоди на „Зоната“ (и от най-добрите фентъзи писатели, появили се след „Зоната на здрача“) е способността, точно като Дали, да създава фантазията… и след това да не я обяснява или да не се оправдава, задето я е създал. Тя просто съществува, забележителна и малко стряскаща, мираж, който изглежда твърде правдоподобен, за да бъде отхвърлен: тухла, която виси във въздуха над хладилник; мъж, който се храни от чиния, пълна с очни ябълки; деца, които сред разхвърляните по пода играчки, си играят със своя домашен динозавър. Ако фантазията е достатъчно правдоподобна, настоява Фини, а след него и Сърлинг, нямам нужда от номера и трикове. Тъкмо Фини и Сърлинг в крайна сметка отговориха на призива на Лъвкрафт, който очерта ново литературно направление. За мен и моето поколение тяхната работа беше като гръмовно откровение, разкрило милиони нови възможности и посоки.