Гилдията на магьосниците

– Да. – Денил се усмихна печално. – Очаквах повече да не ме потърсят. Посланието им доста ме изненада.

Лорлън повдигна вежди.

– Изненаданите сме всички ние, че изобщо сте контактували с тях.

Денил усети как лицето му пламва.

– Не всички. Върховният повелител знаеше, макар да нямам представа как е научил.

Лорлън се усмихна.

– Това вече не ме изненадва. Акарин може да не показва интереса си, но според мен не изпуска нищо. Той знае повече от всички ни за хората и тук, и в Града.

– Но вие би трябвало да сте по-запознат, когато става въпрос за Гилдията.

Лорлън поклати глава.

– О, никога няма да знам повече от него. – Разпоредителят замълча за миг. – Отивам на среща с него. Имате ли някакви въпроси, които бихте искали да му задам?

– Не – отвърна бързо Денил. – И без това трябва да тръгвам. Благодаря ви за вниманието, Разпоредителю.

Лорлън леко наклони глава, обърна се и бързо се отдалечи. Денил тръгна по коридора и скоро се озова в тълпата от магьосници и ученици. Всеки момент щеше да започне първият час и сградата беше пълна с народ.

Той отново се замисли върху съобщението от крадеца. Писмото му имаше леко обвинителен тон, сякаш Горан подозираше, че Гилдията е виновна за изчезването на мъжа. Денил не смяташе, че крадецът ще обвини магьосниците за проблемите си с такава лекота, както постъпваха обикновените обитатели – нито че щеше да се свърже с Върховния повелител, ако нямаше сериозна причина за това.

Очевидно Горан вярваше, че Гилдията е способна да открие човека им. Денил се засмя, осъзнавайки иронията в настоящата ситуация. Крадците бяха помогнали на Гилдията да намери Сония, а в замяна искаха същата услуга. Той се зачуди дали ще предложат също толкова голяма награда. Но защо Горан смяташе, че Гилдията знае къде е човекът? Денил примигна, досещайки се за отговора.

Сония.

Ако Горан смяташе, че Сония знае къде е приятелят й, защо не се беше свързал директно с нея? Дали смяташе, че тя няма да им каже? Все пак крадецът я беше продал на Гилдията. А и придружителят й може би имаше добра причина да изчезне.

Денил разтърка челото си. Би могъл да попита Сония, дали има някаква информация по въпроса, но ако момичето не знаеше, че приятелят й е изчезнал, това щеше да я разстрои много. Може би щеше да заподозре, че Гилдията има нещо общо с това и така всичко, постигнато от Ротан, щеше да бъде съсипано.

Сред учениците се появи едно познато лице. Денил леко потръпна от страх, но Фергън не вдигна глава. Вместо това воинът мина забързано покрай него и сви в един страничен коридор.

Денил се спря изненадано. Какво ли беше обсебило Фергън до такава степен, че да не обърне внимание на стария си враг? Той се върна малко назад, надникна в страничния коридор и успя да зърне развяващите се пешове на мантията на Фергън, който сви зад близкия ъгъл.

Воинът носеше нещо. Денил се повъртя пред коридора, изкушен да го последва. Като ученик не изпускаше никоя възможност да разбере малките тайни на Фергън. Но вече не беше ученик и Фергън отдавна беше спечелил тази война. Денил сви рамене и продължи по коридора към стаята на Ротан. Урокът щеше да започне след по-малко от пет минути и той не разполагаше с никакво време за шпиониране.