Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
— Кажете на коменданта на Тауър да повика акушерката и се погрижете някой да съобщи на граф Хартфорд — казвам. Иска ми се да заплача от чист ужас, че трябва да се изправя пред това изпитание без майка си или сестра си, или която и да е добра и любяща жена. — Кажете му да се моли за мен и детето ни.
Тя заблъсква по вратата и минава цяла вечност, преди да чуем бавните стъпки на стража да се изкачват по стълбите.
— Пуснете ме да изляза! Трябва да видя сър Едуард! — изкрещява тя в отговор на измънкания му въпрос през дебелата врата. — Бебето идва!
Успявам да стигна до ъгъла, където на стената има обикновено разпятие, а пред него — разтворената Библия. Успявам да коленича и да се помоля. Успявам да изчакам, докато болката дойде отново, и се моля за безопасността на бебето и за себе си, и се моля акушерката да дойде скоро, защото Бог е свидетел, че имаме нужда тук от поне един човек, който да знае какво прави.
Когато акушерката отваря с трясък външната врата и се втурва нагоре по стълбите, чувам над себе си съпруга си, моят верен любим Нед, да блъска по заключената си врата: „Какво става? Какво става?“ — чувам го да крещи, дори през дебелото дърво на собствената ми врата.
— Нед! Нед! Бебето ни идва! — изкрещявам нагоре към обкования с греди таван. Господин Носльо се хвърля към неоправеното ми легло и пъха глава под възглавницата. Чувам как стъпките на Нед бързо прекосяват пода, а после той крещи, приглушено, сякаш притиска устни към каменния под на килията си, отчаяно копнеещ думите му да стигнат до мен.
Не мога да чуя какво казва — подът е от ломен камък, студен и плътен. Но не е нужно да го чувам. Зная, че ме обича, зная, че сигурно ще изпитва мъчително безпокойство, докато успея да му изпратя съобщение, че съм добре, а бебето му е здраво. И когато акушерката се втурва вътре и вратата се затръшва и залоства зад нея, намирам малко щастие в съзнанието, че докато понасям болките тук долу, Нед е само един етаж над мен, на колене, притиснал лице към каменния под, ослушва се за първия вик на своето бебе, моли се за мен, своята съпруга.
Изпитанието е продължително, макар акушерката да казва, че е бързо като за първо дете и че е седяла при жени, които са понасяли това с дни. Опитвам се да запуша ушите си за мрачните ѝ предсказания и ужасните ѝ разкази за смърт при раждане и мъртвородени бебета, а придворната ми дама я прекъсва, за да каже:
— Но нейна светлост се справя много добре!
— Лейди Катрин се справя възможно най-добре — съгласява се старата вещица.
Ахвам, когато едната от контракциите приключва, и я поправям:
— Лейди Хартфорд — настоявам. — Аз съм графиня Хартфорд.
— Както кажете, милейди — казва тя: погледът ѝ се плъзва бавно, отдалечавайки се от моя, и това ме кара да се запитам отново дали някой не се опитва да докаже, че женитбата ни изобщо не се е състояла и на нея ѝ е наредено да не се обръща към мен с името на съпруга ми.
Не мога да мисля, умът ми е толкова замъглен от болка и страх, докато се разхождам нагоре-надолу в интервалите между болките, а после лягам на леглото да си отдъхна. Имам чувството, че се разцепвам — ужасно усещане, сякаш ме разсичат на четири, без да са проявили милостта да ме обесят. Помислям си за Джейн, която отиде на смърт само на хвърлей камък от този прозорец, и си представям мъчителната болка, която сигурно е изпитала, когато брадвата се е стоварила, и си мисля, че навярно умирам в Тауър, както умря сестра ми, както умря баща ми, и че всичко, на което мога да се надявам, е че в края на тази агония ще ги видя на небето.
Акушерката, която ме наблюдава как се разхождам, а после спирам да се облегна на един стол и да изстена от болка, внезапно оставя вретеното си и казва:
— Вече идва. Най-добре се пригответе.
— Какво да правя? — питам трескаво. — Какво ще стане сега?
Тя се засмива късо и казва:
— Трябваше да се сетите да зададете този въпрос по-рано, лейди Катрин — казва.
— Лейди Хартфорд — изсъсквам, отстоявайки получената си чрез брака титла с навярно последния си дъх. — Аз съм съпруга на граф Хартфорд.
С грубо движение тя ме бутва на длани и колене, и, подобно на раждаща кобила, аз пъшкам и се напъвам, както ме напътства, и си почивам, когато ми нареди, а после изпитвам най-странното усещане — плъзгане и сгърчване — и тя казва:
— Бог да ви благослови и да ви помага, имате момче.