Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
— Почти не се усеща миризма — казвам. — Освен това вонята е от крепостния ров. Надявам се комендантът да ме пусне да изляза в градината и тогава мога да ги изведа всичките. Щом не ми позволява да живея удобно, ще трябва да търпи миризмата.
Дните са много дълги, а стаята ми е гореща и задушна. Играя си с кученцата и подсвирквам на конопарчетата, пускам ги да летят из стаята и ги викам да се върнат в ръката ми. Господин Носльо дращи мъчително в подножието на каменните стени, а после се катери по столовете и прави летящ скок от една украсена с резба облегалка към друга. Скача върху драперията на стената и се хваща за нея с едната си миниатюрна черна ръчичка, а после се хвърля в прегръдките ми.
— А как ли ще се разбираш с едно бебе? — питам го. — Трябва да бъдеш мил и да не го щипеш.
Ослушвам се за Нед и понякога чувам стъпките му по пода. Той ми изпраща малки подаръци и всяка сутрин и вечер потропва с тока си, за да ме увери в любовта си. Не му позволяват да ми изпраща нищо написано и все още разпитват и двама ни всеки ден. Чувам ги как се качват вкупом по стълбите до стаята му и слизат обратно долу след час. Мисля си, че се надяват да докажат, че сме заговорничили заедно срещу кралицата, но към края на месеца лордовете, които Сесил изпрати да ни разпитват, явно вече са толкова уморени от разпитите си, колкото и аз. Без да се наговаряме, разказваме една и съща история — простата истина, и те трябва да повярват, че това е било брак по любов, че не сме очаквали кралицата да погледне на нас като на нещо друго освен двама млади влюбени, неспособни да устоят на чувствата си. Всъщност това беше очевидно за всички от самото начало. Единствено изпълнената със страх Елизабет смяташе, че това сигурно е конспирация. Единствено безсърдечната Елизабет би търсила друго обяснение, когато всички други биха видели пролет, младежка страст и лекомислие.
Тауър
Лондон, есента на 1561 г.
Забелязвам, че въпросите се променят. Вече не питат кой е знаел за плановете ни, кои са били приятелите ни в двора, колко често съм се срещала с испанския посланик. Сега вземат друга посока. Започват да се съсредоточават върху това кой е присъствал на годежа, кой е бил свидетел на венчавката. Питат за слугите: кой е приготвил студените меса, които Нед поднесе в стаята си? Кой е поднесъл виното? Кой е бил свещеникът? Питат за Джейни.
— Значи не ви беше познат, този тъй наречен свещеник? — пита ме сър Едуард. Тримата разпитващи мъже са ми позволили да седна, тъй като съм се оплакала, че съм уморена и времето ми наближава, а пък е и късно вечерта.
— Както казах, когато ме попитахте най-напред.
— Не беше обвързан с определена църква?
— Не мисля. Джейни изтича навън и го доведе.
— Откъде?
Звучи толкова неправдоподобно, когато ме разпитват така.
— Не знам. Мисля, че отиде някъде, където свещениците проповядват, навярно до кръста при „Сейнт Пол“. Просто го доведе, когато се върна, и той извърши венчавката, а тя му плати десет лири.
Мъжът в края на масата вдига глава:
— Откъде взе десетте лири?
— Не знам! — казвам нетърпеливо. — Може да са били нейни собствени пари, може Нед да ѝ ги е дал.
— Откъде знаете, че изобщо е бил служител на Църквата? — пита сър Едуард с важен тон.
— Защото носеше обшито с кожи расо като протестантски свещеник от Швейцария? — предполагам раздразнено. — Защото дойде с Джейни, която отиде да търси свещеник? Защото носеше Библия и отслужи венчалната литургия? Защото каза, че е свещеник? Как иначе? Препис от дипломата ли трябваше да му поискам? Защо бих се съмнявала в него? Защо бихте се съмнявали в него сега?
Те се споглеждат: смутени са, и аз разбирам, че някой им е казал да следват този нов курс на разпит противно на желанията им.
— А пръстенът?
Гордо протягам ръка, за да им покажа върху безименния пръст на лявата си ръка заострения диамант на Нед, който той ми подари за годежа ни, и венчалната ми халка от него с петте брънки. От сватбения ни ден ги носех на верижка на шията си: сега са на пръста ми.
— Неговите пръстени — казвам. — Изобщо не съм ги сваляла от сватбения си ден — притискам ги към устните си.
Мрачните им изражения стават по-унили.
— А писменото предложение на графа и завещанието му, преди да замине за Франция, когато ви назовава като своя съпруга? — пита сър Едуард.
Знае, че не са у мен. Всички знаем, че книжата ми са изчезнали. Онази глупачка, прислужницата ми, мисли, че е занесла кутията с книжата ми в хранилището за скъпоценности заедно с другите неща, които исках да бъдат пазени на сигурно място в Лондон, докато съм на лятно пътуване с кралицата. Но когато отишла да я потърси, кутията липсвала, а после бях арестувана и сега никой не може да я намери.