Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
А вятърът духаше все по-свирепо. И гонеше към брега все по-големи вълни. Шумът на морето нарастваше, ставаше все по-силен. Скоро вече не беше шум. Превърна се в еднообразно и глухо бучене, като грохот на някаква дяволска машина. Вълните растяха, връхлитаха брега, увенчани с бяла пяна. Земята под краката трепереше. Вятърът виеше.
„Ехо“ и „Пандора Парви“ не успяха да се отдалечат. Върнаха се на рейд и хвърлиха котва.
Виковете на събралите се на терасите хора ставаха все по-силни, изпълниха се с изумление и ужас. Протегнатите ръце сочеха морето.
От него се приближаваше огромна вълна. Колосална водна стена. Тя се издигаше все по-високо, изглеждаше така, сякаш достига на височина мачтите на галеоните.
Корал хвана вещера за ръката. Казваше нещо или по-точно се опитваше да говори, но вятърът връщаше всичко обратно в устата ѝ.
— … бягаме! Гералт! Трябва да бягаме оттук!
Вълната се стовари върху пристанището. Хората крещяха. Под натиска на водната маса кеят се разпадна на парчета, разлетяха се дъски и греди. Докът се срути, паднаха и се потрошиха стрелите и пилоните на крановете. Стоящите до пристана лодки и баркаси излетяха във въздуха като детски играчки, като лодчиците от дървесна кора, които момченцата пускаха в канавките. Намиращите се близо до плажа къщички и навеси бяха просто отмити, от тях не остана и следа. Вълната се втурна в устието на реката и веднага го превърна в адски котел. От залятата Палмира бягаха тълпи от хора, повечето се отправяха към Горния град, към стражевата кула. Те успяха да оцелеят. Някои потърсиха път за спасение към брега на реката. Гералт видя как ги погълна водата.
— Втора вълна! — изрева Лютичето. — Втора вълна!
Наистина идваше втора. После трета. Четвърта. Пета. Шеста.
Водните стени се хвърлиха към рейда и пристанището. Удариха с ужасна сила хвърлилите котва кораби и те затанцуваха на края на котвените си въжета. Гералт видя как хората падат от палубите.
Обърнатите с носа срещу вятъра кораби се бореха храбро, но губеха мачтите си една след друга. След това вълните започнаха да ги заливат. Те изчезваха в пяната и се появяваха, изчезваха и се появяваха.
Първият, който не се появи повече, беше пощенският клипер „Ехо“. Той просто изчезна. След известно време същата участ сполетя и „Фуксия“, галерата просто се разпадна. Изопната котвена верига преряза корпуса на „Алка“. За едно мигване на окото когът пропадна в бездната. Носът и форкастелът на „Албатрос“ се откъснаха под напора на вълните и разрушеният кораб потъна като камък на дъното. Котвата на „Вертиго“ се откъсна, галеонът затанцува на гребена на вълната, преобърна се и се разби във вълнолома.
„Ахеронтия“, „Гордостта на Цинтра“, „Пандора Парви“ и два непознати на Гералт галеона вдигнаха котва, вълните ги понесоха към брега. Маневрата само на пръв поглед изглеждаше самоубийствена. Капитаните можеха да избират между сигурната гибел на котва или рискования опит да влязат в устието на реката.
На непознатите галеони не им провървя. Никой от тях дори не успя да вземе правилния курс. И двата се разбиха във вълнолома.
„Гордостта на Цинтра“ и „Ахеронтия“ също не се подчиняваха на руля. Те се блъснаха един в друг, заклещиха се, вълните ги тласнаха към кея и ги разбиха на парчета. Водата отнесе останките им.
„Пандора Парви“ танцуваше и подскачаше във вълните като делфин. Но държеше курса си, носеше се право към врящото като котел устие на Адалате. Гералт чуваше виковете на хората, които окуражаваха капитана.
Корал закрещя, посочи с ръка.
Идваше седма вълна.
Предишните, високи колкото мачтите на корабите, Гералт ги оцени на пет или шест сажена, от трийсет до четиридесет фута. Тази, която идваше откъм морето сега, покриваше цялото небе, беше два пъти по-висока.
Бягащите от Палмира хора, които се бяха струпали до стражевата кула, започнаха да пищят. Вещерът ги изпревари, хвърли се на земята и се притисна към палисадата.
Вълната се стовари върху Палмира. И просто я изтри, заличи я от лицето на земята. За едно мигване на окото водата достигна палисадата и заля притиснатите към нея хора. Носената от вълната маса дървесина се стовари върху нея и пречупи коловете. Събори я и заля стражевата кула.
Неудържимият воден таран удари скалата. Хълмът се разтърси така, че Лютичето и Мозаик паднаха, а Гералт с огромно усилие успя да запази равновесие.