Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Звукът от дрезгавия й смях имаше странно въздействие върху мен. Чувствах се, сякаш изведнъж съм се събудила от дълбок сън и съм си спомнила нещо напълно забравено, докато съм спяла.
— Изидоро Балтазар ми каза за предстоящото ви заминаване. Кога тръгвате? — попитах аз.
— Аз все още няма да ходя никъде — отвърна тя. Гласът й беше твърд, но отекваше със съкрушителна тъга.
— Твоята учителка по сънуване и аз ще останем. Другите заминават.
Не разбрах много добре какво имаше предвид и за да скрия объркването си, весело отбелязах:
— Моята учителка по сънуване, Зулейка, за три години не ми е казала нито дума. Никога не ми е проговаряла дори. Ти и Есперанса сте единствените, които действително ме напътствахте и учехте.
Флоринда се разтресе от смях, чийто весел, вибриращ звук ми донесе невероятно облекчение, но въпреки това се чувствах озадачена.
— Обясни ми нещо, Флоринда — започнах аз. — Кога си ми дала този пръстен? Как стана така, че в един момент събирах листа с пазача, а в следващия вече бях с този пръстен на ръката?
Лицето на Флоринда беше озарено от радост, докато ми обясняваше, че можело да се каже, че събирането на листа е една от вратите към магьосническия сън, стига човек да има достатъчно енергия да премине този праг. Тя взе ръката ми в своята и добави:
— Дадох ти пръстена, докато преминаваше; следователно, съзнанието ти не е регистрирало това действие. И изведнъж, когато вече беше в съня, ти видя пръстена на ръката си.
Погледнах я с любопитство. Имаше нещо в обяснението й, което не можех да схвана; нещо твърде смътно, твърде неуловимо.
— Хайде да се върнем в къщата — предложи тя — и отново да преминем този праг. Може би този път ще го осъзнаеш.
Без да бързаме, ние поехме обратно по същия път, приближавайки къщата откъм гърба. Аз вървях няколко крачки пред Флоринда, така че да мога напълно да съзнавам всичко. Взирах се в дърветата, после в плочките на пода, в стените, с надеждата да открия разликата или въобще нещо, което би могло да ми даде ключ към прехода.
Не забелязах обаче нищо особено, освен че пазачът вече не беше там. Обърнах се да кажа на Флоринда, че явно съм пропуснала прехода, но тя не беше зад мен. Никъде не се виждаше. Беше изчезнала и ме беше оставила сама.
Влязох в къщата. Както се беше случвало и друг път, тя беше пуста. Това усещане за самотност вече не ме плашеше, вече не пораждаше у мен чувството, че съм изоставена. Машинално, аз отидох в кухнята и изядох питките с пилешко месо, оставени в една кошница. След това си легнах в хамака и се опитах да подредя мислите си.
Събудих се върху някакво походно легло в малка тъмна стая. Отчаяно се огледах наоколо, търсейки нещо да ми подскаже какво става. Изправих се рязко в леглото, когато видях големи, мърдащи се сенки да се спотайват до вратата. В желанието си да разбера дали вратата е отворена и дали сенките са вътре в стаята, аз се пресегнах за цукалото под леглото, който някакси знаех, че е там, и го хвърлих към сенките. Цукалото падна отвън, вдигайки неимоверно голям шум.
Сенките изчезнаха. Като се чудех дали пък просто не съм си ги въобразила, аз излязох отвън. Не знаейки какво да предприема, аз стоях и се взирах във високата мескитова ограда, обграждаща сечището. Изведнъж, чрез моментно просветление, аз узнах къде се намирам: стоях на гърба на малката къща.
Всичко това ми мина през ума, докато търсех цукалото, който се беше търкулнал чак до оградата. Когато се наведох да го взема, видях един койот да се промъква през мескитовата ограда. Машинално, аз хвърлих цукалото към животното, но вместо него, то удари една скала. Безразличен към силния звук от удара и моето присъствие, койотът прекоси сечището. Няколко пъти си извърна главата да ме погледне. Козината му проблясваше като сребро. Рунтавата му опашка бързо преминаваше по разхвърляните камъни като магическа пръчка. Всеки докоснат от нея камък оживяваше. Камъните подскачаха насам-натам с блеснали очи и мърдаха устни, задавайки странни въпроси с едва доловими гласове.
Изпищях; камъните се движеха ужасяващо бързо към мен.
В този момент вече знаех, че сънувам.
— Това е един от обичайните ми кошмари — промърморих на себе си аз. — С чудовищата и страха, и всичко останало.
Убедена, че след като съм разпознала и изказала на глас проблема, аз съм неутрализирала въздействието му върху мен, аз реших да се предам и да се подготвя да изживея ужаса на кошмара, когато чух един глас да казва:
— Провери пистата на сънищата.
Обърнах се. Есперанса стоеше под навеса от клони и разпалваше огън на една издигната площадка, направена от тръстика и дебело покрита с кал. Изглеждаше странна и далечна на трепкащата светлина на огъня, сякаш от мен я отделяше разстояние, което нямаше нищо общо с пространството.