Венец от трева (Част II: Разривът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част II: Разривът)». Краткое содержание книги:
— Шегуваш се!
— Не и аз, Луций Корнелий! Когато човек живее в компанията на Луций Юлий, той просто забравя какво е това шега. Говоря ти напълно сериозно. Щом боевете приключат, а те сигурно ще замрат с идването на есента, той смята да прибере доспехите и да си облече сенаторската т-т-тога. Говори, че последното му дело като консул щяло да бъде раздаването на римско гражданство на всеки италиец, който не е воювал срещу нас.
— Но това е истинско предателство! Искаш да кажеш, че той и останалите кухи глави във върховното командване са погубили живота на хиляди римляни за нещо, което сами не са знаели какво е? — Сула се беше разтреперил от гняв. — Искаш да кажеш, че Цезар ще прекара шестте си легиона през прохода Мелфа с пълното съзнание, че негови войници ще загинат за този, дето духа. С пълното съзнание, че сам ще отвори врата на всеки мръсен италиец да получи желаното гражданство? Защото точно това ще стане, предполагам, сам го разбираш. Всички ще получат гражданство — от Силон и Мутил до последните освобожденци в клиентелата им! О, не, не може да направи подобно нещо!
— Няма защо да ми викаш на мен, Луций Корнелий! Аз ще съм от онези, които до последно ще се съпротивляват срещу всеобщото гражданство.
— Но ти дори няма да имаш възможност да си кажеш мнението, Квинт Цецилий. Докато другите дрънкат в Сената, ти ще мръзнеш някъде с легионите. Само Скавър ще стои в Рим да защитава делото, но той е вече твърде стар. — Прехапа устни и впери невиждащ поглед в минувачите по улицата. — Ще гласуват Филип и продажните му курви. А те ще гласуват в полза на гражданството. Както и плебейското събрание.
— Ти също ще мръзнеш с легионите, Луций Корнелий — напомни му мрачно Прасчо. — Ч-ч-чувам, че си щял да бъдеш в щаба на оная дърта мушмула Гай Марий! А за него, виж, обзалагам се, че няма да се възпротиви срещу Луций Юлий!
— Аз не съм толкова убеден — въздъхна Сула. — Едно нещо никой не може да отрече на Гай Марий, Квинт Цецилий — това, че е преди всичко останало войник. Преди той да се върне в Рим, на света ще има доста по-малко марси от сега.
— Да се надяваме, че си прав, Луций Корнелий. Защото когато един ден Гай Марий се върне в Сената, а по столовете стоят колкото римляни, толкова и италийци, можеш да си сигурен, че пак ще го обявят за Пръв сред римляните. И ще получи своето седмо консулство.
— Не и ако зависи от мен — зарече се Сула.
На другия ден Сула отдели двата си легиона от опашката на Цезаровата колона и докато консулът напредваше с армията си напред към дефилето на Мелфа, той самият се обърна в обратната посока и хвана Латинския път, прекоси реката и излезе при разрушения град Фрегела, който трийсет и пет години по-рано се бе разбунтувал срещу римската власт и бе сринат из основи от Луций Опимий. Легионите се спряха на лагер край останките от някогашния цветущ град, където между полусъборените стени бяха разцъфнали полски цветя, а улиците се бяха превърнали в чудни ливади. Сула не беше в настроение да гледа как трибуните и центурионите се занимават с такава прозаична работа като издигането на укрепен лагер и отиде на самотна разходка из опустелия град.
„Ето тук, в краката ми лежи квинтесенцията на всичко онова, за което воюваме в момента — размишляваше той. — Именно гледката на останките от Фрегела беше замъглило до такава степен очите на магаретата в Сената, че така глупаво се заканваха да постъпят по същия начин с цяла Италия. Хвърлихме време и пари, рискувахме живота си в борба да превърнем полуострова в една огромна Фрегела. Казвахме си, че ще изтрием италийците от лицето на земята. Алени макове щяха да растат там, където се е ляла алената италийска кръв. Бели рози щяха да растат изпод белите кости на избитите ни врагове, от зейналите дупки в черепите щяха да никнат жълтите очички на маргаритките. Защо похабихме толкова сили, когато сами се отказваме от преследваната цел? Защо толкова хора трябваше да загинат, защо тепърва ще загиват, когато не искаме да постигнем желаната победа? Цезар си прави сметката да даде гражданство на Етрурия и Умбрия, преди и те да са се присъединили към бунтовниците. Но веднъж направи ли го, процесът ще стане необратим. Дори ако се опита, друг ще поеме жезъла на властта от ръцете му и ще довърши започнатото. С ръце, почервенели от кръв, всички италийци ще получат своето гражданство. Защо трябваше да се захващаме с война, която няма да ни изведе доникъде? И то точно ние, наследниците на троянците, които уж сме се научили навреме да разпознаваме предателите между нас. Ние сме римляни, не сме италийци. А ще трябва с очите си да гледаме как същите тези италийци се превръщат в римляни. Ще се наложат там, където досега сме властвали ние, ще унищожат всичко, което е съставлявало Рим. Техният Рим няма да бъде повече този, който наследихме от предците си. Няма да бъде моят Рим. Ето тази цветна градина, в която се е превърнала Фрегела, е моят Рим, градът на славните ми предци, които имаха достатъчно смелост да унищожат враговете си и да настанят на тяхно място пеещи птички и жужащи насекоми.“