Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Джехане прехапа устни. Да, новината беше много важна, но…
— Това е света армия — мрачно продължи Родриго. — Или поне те твърдят така. Неотдавна няколко отряда са нападнали и са разрушили Сореника. Опожарили са града и са изклали жителите. До крак, както ни казаха. Джехане, Велас, съжалявам…
Сореника.
Тихите звездни нощи през зимата. Пролетните вечери. Виното в осветените от факлите градини. Цветята и лекият ветрец откъм морето. Сореника. Най-красивото убежище на бога и сестрите му, което беше виждала. Киндатският първосвещеник с неговия дълбок, вълнуващ глас, отслужващ литургия на двете пълни луни. Белите в сини свещи, горящи във всяка ниша. Тълпите хора.
Усещането за мир, покой, дом за Скитниците. Хорът в храма, после музиката по улиците, осветени от пламтящите факли и кръглите, свети луни.
Сореника. Блестящият град на океана с неговите обрасли с лозя хълмове. Даден на киндатите много отдавна за услуги, оказани на владетелите на Батиара. Мястото, което можеха да нарекат свое в един враждебен свят.
С огън и меч. Край на музиката. Стъпкани цветя. А децата?
— Всички ли? — промълви тя.
— Така разбрахме — отвърна Родриго и пое дълбоко дъх. — Какво мога да ти кажа, Джехане? Ти каза, че не можеш да вярваш на Синовете на Джад. Аз ти казах, че можеш. Това ме прави лъжец.
Тя виждаше искрената болка в раздалечените му сиви очи. Беше тръгнал да я потърси веднага щом беше чул вестта. У дома сигурно я чакаше пратеник от двореца, може би вече идваше насам. Мазур не можеше да не е пратил човек. Една вяра, една болка. Не трябваше ли онзи, който й съобщава вестта, също да е киндат? Тя не би могла да отговори. Нещо в нея сякаш се затвори завинаги около кървяща рана.
Сореника, където градините бяха киндатски, благословиите бяха киндатски, мъжете и жените бяха закърмени с мъдростта и болката на Скитниците.
С огън и меч.
Притвори очи. Във въображението й изникна градина, но тя нямаше сили да я гледа и отново отвори очи. Обърна се към Велас и видя, че той, който беше приел тяхната вяра в деня на освобождаването си, е закрил лицето си с ръце и се разтърсва от ридания.
— Не мога да те държа отговорен за всичко, което вършат мъжете и жените от твоята вяра — каза тя на Родриго Белмонте от Валедо. — Благодаря, че ми донесе вестта толкова бързо. Отивам си у дома.
— Мога ли да те изпратя?
— Велас ще ме придружи. Сигурно ще се видим по-късно днес в двореца. Или утре.
Джехане почти не съзнаваше какво говори. Виждаше болката в очите му, но не можеше да намери думи за утеха. Не и сега.
Велас избърса очите си и отпусна ръце. Никога не го беше виждала да плаче, освен от радост — в деня, когато тя се върна от обучението си в Батиара.
Батиара, където беше блестящата Сореника.
Откъдето и да духа вятърът…
Този път не беше дъжд, а огън. Тя се озърна за наметката си. Айдар ибн Тариф я беше взел и сега безмълвно й помогна да се наметне. Джехане се обърна и тръгна след Велас, като подмина Родриго.
И в този миг, бидейки онова, което беше — дъщеря на баща си, научена да утолява болката винаги, когато може — посегна и докосна ръката му преди да излезе.
Зимата в Картада рядко биваше сурова. Градът беше защитен от силните ветрове от горите на север и планините, които се издигаха над тях. Снегът беше нещо невиждано тук, а меките слънчеви дни съвсем не бяха рядкост. Разбира се, валяха дъждове, които успяваха да разкалят пазарищата и улиците, но Алмалик Първи и сега неговият син и наследник хвърляха значителни средства да поддържат града чист и пазарите процъфтяваха.
Зимата беше неудобство, но не и проблем, както беше на север и на изток, където непрекъснато валеше. Зимните цветя изпъстряха градините с цветни петна. Гуадиара гъмжеше от риба и от лодки, които идеха от Тудеска и Силвенес или се запътваха нататък.
Откакто след падането на Халифата Картада бе станала отделна държава, в хановете и кръчмите винаги имаше храна в изобилие, а от горите караха дърва за огрев.
Имаше и развлечения от най-разнообразно естество, както подобаваше на град и двор с претенции не само за военно, но и за културно господство в Ал-Расан.
През зимата джадитските кръчми винаги бяха претъпкани, напук на проклятията и мърморенето на ваджиите. В двора, в кръчмите и богатите домове поети и музиканти си съперничеха с фокусници, акробати и звероукротители, с жени, които твърдяха, че могат да говорят с мъртвите, киндатски врачки, които предсказваха бъдещето по луните, и странстващи занаятчии, дошли да прекарат зимата в града. Тази зима беше модно да си поръчаш миниатюрен портрет при някакъв художник, дошъл от Серия.