Без шанс за разпознаване
- Автор: Пирсон Ридли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Нешкова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Без шанс за разпознаване». Краткое содержание книги:
— Уволнението — смяната на работата — съвпада с нараняването на ръката. Сигурна съм.
— Той нашият човек ли е? — попита Гейнис, не откъсвайки лице от завеските и наблюдавайки приближаването на синия микробус.
Болд сви рамене. И той погледна навън. Ла Моя беше на верандата на обявената за продан къща. И се сбогуваше с Бримзли и Майърс — двама детективи от отдел „Наркотици“. Бримзли и Майърс бяха сред най-добрите стрелци с револвер в полицията. Болд беше поискал двамата да са пред къщата по времето, когато заподозреният се очакваше да пристигне. В случай че наблюдението се провалеше — а практиката показваше, че това ставаше ясно още през първите две минути — искаше най-добрите му хора да са навън: познаваше Бримзли и Майърс много добре, за да отсъди сега, че те сякаш изведнъж бяха надебелели — и двамата бяха с бронирани жилетки, неговата беше под спортното яке, нейната — под синия дъждобран. Двамата полицаи се спряха на пътеката, извърнаха се и помахаха с ръка на агента по недвижимите имоти — и двамата бяха с лице към лилавата къща, готови за стрелба.
Никълъс Хол излезе от микробуса и пое по пътеката покрай огромния глобус, лицето му отрази различните цветове на неоновия надпис, и натисна звънеца. Звъненето се чу на секретната полицейска честота.
Болд, напрегнат до крайност, измърмори приглушено:
— Оставете го да влезе.
Заподозреният забеляза Бримзли и Майърс пред съседната къща. След това се огледа наоколо — внимателно, изпитателно. В момента, в който гледаше към тяхната каравана, Болд изсъска:
— Не мърдай. Не дишай.
Хол продължи да се оглежда даже и след като Емили се показа на вратата. Вниманието му беше привлечено от двамата полицаи, които се мъчеха да качат колата върху платформата на камиона. Те бяха сапьори и досега не им се беше случвало да вършат нещо подобно.
Факс апаратът нададе вой. Болд погледна нервно натам — от него бавно се точеше лист, представящ копие на черно-бяла фотография на заподозрения. Увеличение на снимката от шофьорската му книжка. Никълъс Хол изглеждаше нормален във всяко едно отношение.
Болд прошепна в микрофона на мобифона:
— Разберете за обгорялата ръка.
Ръката. Даже от разстояние ясно се виждаше. Болд сложи бинокъл пред очите си, доволен, че осветлението на верандата е включено. Ръката. Парче розово месо с три нокътя в края. Изглеждаше така, сякаш мъжът беше пъхнал нормалната си ръка в розова балетна пантофка или в розов чорап. Но този чорап всъщност нямаше смъкване. Обзе го моментно безпокойство: би ли могъл човек с такава ръка да се катери по дърветата? Би ли могъл да дълбае цифрово-буквено указание за библейски текстове върху дървесната кора? Болд вдигна мобифона си и каза на диспечера да го потърси по радиостанцията, ако трябва. След което прекъсна връзката и набра номера на офиса на Лофгрийн, надявайки се той да е останал и след работно време, какъвто му беше обичаят.
Гейнис подаде на Болд факса със снимката на Хол. Болд го пое и веднага го остави настрана.
Пред входната врата на къщата Хол все така се оглеждаше.
— Добре дошъл — чуха в караваната приветствието на Емили. Звукът беше приглушен, тъй като от верандата до стаята с масата, под която беше микрофонът, имаше поне четири метра. — Влез — подкани го тя.
— Виждала ли си друг път паяк в този квартал? — попита той. — И на вас ли ви вдигат колите?
— Постоянно — излъга го тя.
— Да оставят талони за глоба — да. Но чак пък да ги вдигат?
— Нали и те трябва да печелят — като ти вдигнат колата, ти вземат повече. За какво мислиш има паркинги? — изрече тя с ирония. — Ти какво се притесняваш? — попита го тя. — Нали си паркирал в моята алея?
— Какво самообладание има тази жена — ахна Дафи.
— Страхотна е — съгласи се Гейнис.
Един от помощниците на Лофгрийн се обади на Болд. Оказа се, че шефът му си е тръгнал. Помощникът му съобщи номера на телефона в колата на Лофгрийн и добави:
— Тръгна си преди пет минути.
Болд се свърза с Лофгрийн, който в момента се намираше на придвижващия се с бавна скорост плаващ понтонен мост, и му каза:
— За тези издълбани надписи…
— Аха?
— Може ли да ги е дълбал левак?
— Точно това не сме проверявали.
Наблюденията се водеха на принципа „искам да знам на всяка цена, и то веднага“. Лофгрийн нямаше как да знае, че Болд в момента се намираше в преоборудвана каравана — собственост на полицията, с очи, приковани в евентуалния главен обвиняем.